— Само Вселената е способна на вечна експанзия — отвърна Ейвъри, който очевидно нямаше намерение да отстъпи. — Всичко останало си има своите граници. — Той посочи сгърчения човек зад стъклото. — Може би точно това наблюдаваме в момента. Абсолютната граница.

— Ако това, което казваш, е вярно, значи сме прецакани — мрачно отвърна Бънтинг. — Заедно с целия цивилизован свят. Превръщаме се в нищожества. В история. Лошите побеждават. Да си вървим у дома и да чакаме Армагедон. Ура за мръсниците талибани и за Ал Кайда. Гейм, сет, мач. Те печелят.

— Разбирам притесненията ви, сър. Но не бива да игнорираме очевидното.

— В такъв случай ми намери една „шестица“! Шестия в поредицата! Ниво шест!

— Няма такова нещо, сър! — смаяно го изгледа младежът.

— Глупости! Точно така си мислехме, когато търсехме двойки и петици.

— Но…

— Намери ми шестия и толкова! — отсече Бънтинг. — Не признавам никакви извинения, Ейвъри! Просто ми го намери!

— Слушам, сър — отвърна Адамовата ябълка.

— А какво ще правим с Шарма? — попита по-възрастният мъж.

Бънтинг се обърна да погледне ридаещия Анализатор.

— Започнете процедурите по освобождаване. Дайте му да подпише обичайните документи и го предупредете, че ако си отвори устата, ще бъде обвинен в предателство и ще прекара остатъка от живота си в някой федерален затвор.

След тези думи се обърна и напусна стаята. Каскадата от образи най-сетне прекъсна и мониторите потъмняха.

Сохан Шарма беше изведен навън и натоварен в паркирания отпред ван. Вътре го очакваха трима мъже. Единият от тях уви едната си ръка около врата му, а другата се стегна върху главата му. После яките лапи направиха рязко движение в противоположни посоки и Шарма се свлече на пода с пречупен врат.

Ванът потегли с тялото на чистата Е-петица, чийто мозък вече не ставаше за нищо.

1

Девет месеца по-късно

Малкият реактивен самолет докосна пистата в Портланд, щата Мейн, подскочи във въздуха и тежко се стовари на бетона. Беше ясно, че дори младият пилот се чуди дали ще може да удържи 25-тонната машина. В опит да изпревари бързо настъпващата буря той направи заход за кацане по много по-стръмна траектория и с далеч по-висока скорост от онова, което препоръчваше наръчникът за управление. Вятърът беше част от настъпващия студен фронт и бе наистина буреносен, принуждавайки крилете да се клатят като някакво странно махало. Помощник-пилотът беше предупредил пътниците, че кацането ще бъде по-неприятно от обикновено.

И се оказа прав.

При втория опит задният колесник успя да остане на пистата, а миг по-късно същото направи и водещото колело под носа, макар и с цената на пронизително свирене на гумите. Стръмното спускане накара повечето от петдесетимата пътници да се вкопчат в страничните облегалки с побелели от напрежение пръсти, да прошепнат по някоя и друга молитва, а дори и да измъкнат книжните торбички от облегалките пред себе си. Самолетът рязко снижи скоростта си в мига, в който се задействаха спирачките и двигателите преминаха в режим „реверс“. Това предизвика колективна въздишка на облекчение в салона за пътници.

Един от тях обаче се събуди едва когато самолетът се насочи към малкия терминал. Високата тъмнокоса жена до него беше извърнала глава към прозорчето и сякаш изобщо не забелязваше нито рязкото снижаване, нито опасното приземяване.

Пилотът спря пред терминала и изключи двата турбодвигателя, производство на „Дженеръл Илектрик“.

Шон Кинг и Мишел Максуел се надигнаха, свалиха саковете си от багажника над седалките и се присъединиха към останалите пътници, които се точеха по тясната пътека.

— Какво ужасно кацане, господи! — сърдито промърмори някаква жена зад тях.

Шон се обърна да я погледне, разтри врат и небрежно попита:

— Наистина ли?

Жената се облещи насреща му, после се извърна към Мишел.

— Той шегува ли се?

— Когато си летял на сгъваемите седалки в транспортен C-17 по време на гръмотевична буря с тристаметрови вертикални пропадания на всеки десет секунди, и то в компанията на четири бронетранспортьора, заплашващи всеки миг да скъсат веригите си и да пробият фюзелажа заедно с теб, днешното кацане наистина може да ти се стори безпроблемно — търпеливо обясни тя и се усмихна мило.

— Но защо ви е било нужно да правите подобно нещо? — ококори се жената.

— Всеки ден си задавам този въпрос — иронично се усмихна Шон.

Дрехите, тоалетните принадлежности и останалите всекидневни вещи бяха в ръчния им багаж, но въпреки това трябваше да се отбият на въртележката, за да приберат едно 40-сантиметрово куфарче, снабдено със солидни ключалки. То беше собственост на Мишел, която сръчно го издърпа и го напъха в сака си.

— Ти си световен шампион по чекирането на дребни предмети — подхвърли с усмивка Шон.

— Принудена съм, поне докато някой не се сети да допуска на борда отговорни хора със заредено оръжие — отвърна с въздишка тя. — Иди да вземеш кола под наем, след минутка ще бъда при теб.

— Предполагам, че имаш разрешително да качваш подобни неща в самолета, нали?

— Да се надяваме, че няма да се наложи да го показваме.

— Шегуваш ли се? — леко пребледня Шон.