Читаем Шестият полностью

Шон сведе поглед към изписаната сума и зяпна.

— Това е прекалено много, Харкс! — смаяно прошепна той.

Високият мъж погледна към леглото и поклати глава.

— Всъщност не е достатъчно.

— Ще изпратя част от парите на вдовицата на Ерик — окопити се Шон.

— Прави каквото намериш за добре. Парите са си твои.

После тримата си тръгнаха.

Шон остана до леглото, твърдо решен да не мръдне от болничната стая, докато Мишел не се върне в съзнание. Или докато… Тръсна глава да прогони мрачните мисли. Каквото и да се случеше, той щеше да бъде тук, до нея.

Твърде много неща бяха преживели заедно. Един маниак, който преди много години беше взривил къщата му. Един сериен убиец, който почти беше успял да ги ликвидира. Фалшив агент на ЦРУ, който беше убеден, че изтезанията на съгражданите му американци са напълно законен бизнес. Политически лидери, поставили себе си над закона. При всички тези случаи Мишел беше единственият човек на света, на когото се доверяваше безрезервно. Безброй пъти му беше спасявала живота. Винаги беше до него. Връзката между тях приличаше на милион диаманти, събрани накуп, а после залети с разтопен титан. Дори още по-здрава.

Шон се облегна назад и се вслуша в тихото бръмчене на машините, които поддържаха живота й. Тя бе млада и силна, бе преживяла безброй премеждия. Не можеше да изгуби живота си само защото една предателка я беше пробола с нож в гърба. Просто не можеше.

Опря челото си на хладната рамка на леглото и стисна ръката й. Щеше да остане тук, докато единият от двамата престанеше да диша.

Дано да съм аз.

Нощта се превърна в ден. А после денят — в нощ.

Мишел продължаваше да лежи, без да помръдне.

Шон не се отделяше от леглото й нито за миг.

Апаратите продължаваха да издават странните си звуци.

Шон чакаше чудото.

Лекарите и сестрите влизаха и излизаха. Подхвърляха му по някоя окуражителна дума, проверяваха състоянието на Мишел, отчитаха показанията на апаратите и после бързо излизаха.

Той беше абсолютно наясно, че шансовете й намаляват с всеки изминал ден.

Течностите продължаваха да се вливат в тялото й, а после да се изливат навън.

Часовникът тиктакаше.

Апаратите бучаха и съскаха.

Лекарите и сестрите влизаха и излизаха.

Шон продължаваше да седи до леглото, вплел пръсти в нейните.

Представяше си как тя изведнъж се надига от леглото и му се усмихва. Или как той излиза от банята и я вижда седнала на канапето с книга в ръце. Или, защото я познаваше прекалено добре — как прави безброй коремни преси, а после похапва десертни блокчета и пие литри енергийни напитки. Понякога сънуваше, че леглото й е празно, защото вече са я изнесли. Събуждаше се моментално и тръскаше глава, за да прогони тези мисли.

Вдигна глава. Примигна няколко пъти, за да фокусира зрението си.

Погледна ръката й, погледна своята, после поклати глава и докосна рамката на леглото.

Точно затова пропусна мига, в който Мишел отвори очи.

— Шон? — прошепна тя. След дългото мълчание гласът й прозвуча дрезгаво и несигурно.

Той отново вдигна глава. Очите му срещнаха нейните.

Сълзите им рукнаха.

Едновременно.

— Тук съм, Мишел. Тук съм, до теб!

Чудото се беше случило.