Читаем Sedmiyat pechat полностью

Седмия печат публично достояние, мисля, че те няма да пос меят да рискуват повече.

Томаш прокара ръка по косата и се замисли.

- Много доб ре - каза той след малко. - Какво трябва да направя?

- Искаме да обясниш ситуацията на Интерпол и да ги дове деш тук, за да ни гарант ират сигурността.

Искаме да ни помогнат да установим контакт с редица ключови институции.

- Какво по-точ но да им кажа?

- Ще им разкажеш какво си видял тук.

Историкът се огледа наоколо обезкуражен.

- Тук ли? Тук видях само пустиня.

Филипе се усмихна.

- Нямах това предвид - каза той. - Ще разкажеш за онова, коет о ще видиш след малко.

- А какво ще видя?

- Седмият печат.

XXXIV

ЧЕКМЕДЖЕТО К АТО ЧЕ ЗАЯЖД АШЕ, НО КЪМИНГС УСПЯ НАЙ -СЕТНЕ да го освобод и с рязко и зд раво д ръ пва не.

Бръкна в него и извади дебела тетрадка с твърда черна корица, като онези, които из ползват

счетоводителите. После се изправи и вдигна тетрадката, за да я видят гостите.

- Ето го, old chap - оповест и с об ичайния си приповд игнат тон. - Седмият... хм... печат.

Неспособен да сдържи любопитството си, Томаш стана от мястото си и отиде при англичанина. Взе

тетрадката и я разгърна внимателно. Страниците бяха изпълнени с уравнения и схеми, както и текст,

изписан с нечетлив почерк. Опита се да прочете един откъс, но се отказа още на първия ред.

- Това не е на английски! - възкликна той изненадан.

- Right ho - потвърди Джеймс. - Писано е от Атанасов.

- Вие знаете български?

- Good Heavens, не. - Изглеждаше почт и възмутен от пред положението. - Атанасов... хм... не можеше

да мисли на английски. Нахвърляше първо записките си на... хм, неговия език, а после, след като си

беше отбелязал всичко, превеждаше текста на английски. - Посочи един абзац. - Виждате ли? Тази част е

на английски.

Томаш върна ръкописа и докато се обръщаше, мерна някакви неясни очертания зад стъклото на

прозореца. Надникна и в двора зад къщата видя басейн, мръсен и занемарен. Водата беше покрита с

вездесъщия червен прах, същия като онези обла ци в далечината.

Взря се натам с любопитство.

Прашните облаци се носеха във въздуха като буреносна вихрушка, но небето беше ясносиньо, нямаше

признаци за буря. Присви очи и успя да различи точка сред облака от прах, ся каш бълха изскачаше от

пелената.

- Джеймс - каза той, без да сваля очи от прозореца. - Често ли ви идват гост и?

- Да - потвърди англичанинът. - Бакалинът праща всеки ден едно момче да ми носи... хм... нещо за

хапване и пиене.

- Значи т о може би идва насам.

Професорът от Оксфорд се приближи и погледна задаващия се прашен облак.

- Не е възможно.

- Какво?

- Не е момчето на бакалина. То... хм... вече беше тук тази сутрин.

Филипе скочи от креслото и се присъедини към тях. Трима та се взираха настръхнали през прозореца.

- Но тогава кой идва насам?

Облакът бързо порасна и се раздели на две.

Двамата португалци, подплашени от спомена за станалото на Байкал, бързо излязоха от къщата.

Томаш се огледа, дирейки убежище или път за бягство, но наоколо виждаше само равна и гола пустиня.

- Не е ли по-добре да се качим на джипа? - попита той, сочейки ландроувъра.

- Нямаме време - каза Филипе. - А и сигурно е напразна тревога. Нали взехме всички мерки?

- Да. Но в Русия също се бях погрижил за това, а после видяхме какво стана. В Сидни от ново бе

същото...

- Сега е по-различ но. Бяхме много по-внимателни.

Ревът на двигателите се разнасяше все по-близо и скоро се появиха два джипа. Колите намалиха едва

когато стигнаха до къщата, после се разделиха, описвайки разтворена ножица, и демонстративно спряха

пред къщата. Вдигна се такава вихрушка от прах, че тримата мъже, застанали насред двора, трябваше да

закрият лица и да задържат дъха си, докато вятърът разнесе облаците.

Прахът се уталожи и се чуха да се отварят врати. От облака се показаха силуети, досущ като призраци,

изникващи сред мъгла. Силуетите се приближиха бавно и като че носеха тояги в ръцете си. Вгледаха се

по-добре и сърцата им забиха лудо. Не бяха тояги.

Бяха оръжия.

Новодошлите идваха въоръжени и в ръцете си държаха не какво да е оръжие - носеха автоматични

пушки, явно от военен арсенал. Тримата отстъпиха крачка назад, после още една боязливо, докато не

опряха гърбове в стената. Нямаше накъде да бягат.

Една по-едра фигура се отдели от другите. Силуетът изплува бавно от прашния облак и Томаш го

позна.

- Орлов!

Руснакът се закова на мястото си. Лицето му беше плувнало в пот, явно климатът не му понасяше.

- Здравей, професоре. Какво те вод и насам?

- Това питам и аз! - възкликна историкът, все още слисан. - Как разбрахте, че съм тук?

- Да кажем, че си имаме свои начини.

Филипе докосна ръката на Томаш.

- Кой е този?

Томаш отстъпи настрана, за да ги представи един на друг.

- О, извинявай. - Посоч и руснака. - Това е Александър Орлов, моята връзка с Интерпол. - После махна