Читаем Робинята полностью

свири Чайковски — „Валс и полонеза“ от „Евгени Онегин“. Алма гали нежно ръката ми, а аз

кипя от ярост. Има само един изход от тази болка. Мечтая си да удуша Жермен, да извия

красивия й врат, да смачкам ларинкса й, да изтрия този поглед от очите й — изпълнения със

съжаление поглед, който ми хвърли, когато ме напусна. Погледът, който ми отправя, когато

се видим сега, ако въобще си направи труда да ме забележи.

Оркестърът се понася бавно по нежните тонове на „Увертюра 1812“, а гневът ми се

усилва заедно с музиката. Увертюрата се издига и спуска по вълните, теглейки беса ми със

себе си, докато цимбалите възвестяват шумно финала и аз съм готов да избухна.

Излизаме в антракта и лампите светват. Мъча се да потисна гнева си и да скрия яростта

в очите си. Питам Алма дали би искала нещо освежително.

— Чаша шампанско ще ми дойде добре — усмихва се тя и се обляга на стола. Жермен и

любовникът й се надигат, а аз тръгвам бързо по пътеката пред тях. Тя ще се отправи към

дамската тоалетна. Потеглям натам по застлания с плочки под и спирам до мраморната

колона до тоалетната; Построен през двайсетте години, „Сенгър“ изобилства с ниши и

скрити кътчета.

Ако успея да я пипна, ще я издърпам зад колоната и ще я удуша. Всичко ще приключи

тук и завинаги. По лицето ми се стича пот. Пред дамската тоалетна се образува опашка.

Жермен, с чаша шампанско в ръка, застава на опашката й се заговаря с руса жена.

Прекалено е претъпкано.

Никога няма да успея да я хвана.

Избърсвам потта от лицето си с ръкава на сакото. Сърцето ми тупти бясно в ушите,

докато чакам. Опашката се движи бавно и любовникът на Жермен застава до нея. Тя го

хваща подръка и двамата се отдръпват от тълпата. Изскачам иззад колоната и ги виждам да

се връщат в залата. Тя ще трябва да се върне. Опашката е прекалено дълга сега. И тогава

загрявам. Програмата. Жермен мрази Бизе. Ледена усмивка изкривява устните ми. Тя ще

изчака „Кармен“ и ще отиде до тоалетната, когато там няма никого. Идеално.

Грабвам чаша шампанско за Алма и се добирам до мястото си, тъкмо когато светлините

угасват. Започват началните тактове на „Кармен“, а аз се вторачвам в Жермен. Кога ще се

надигне? Музиката се усилва, но тя не помръдва.

Дали внезапно е заобичала Бизе заради бурната смяна на настроения в музиката?

Не. Сега се сещам. Тя ще чака интермецото. Вбесяващото интермецо, краткия антракт в

сюитата.

Навеждам се към Алма и й казвам, че се налага да отида до тоалетната. Меката лигава

музика на интермецото започва. Стигам до пътеката в мига, когато Жермен става. Забързвам

се, усещайки как силата в ръцете ми се завръща.

Интермецо — бавно движение, разделящо главните части на музикална композиция.

Интермецо — бавно движение, разделящо половините на живота ми. Половината с Жермен

и тази след нея.

Стигам пред дамската тоалетна тъкмо когато възрастна дама влиза там. Не мога да

проникна вътре. Жермен няма да е сама. Надничам иззад колоната и виждам как тя се

появява и си рови в чантата. Високите й токчета потропват по плочките на пода.

Изчаквам най-подходящия момент и изскачам пред нея, без да й дам време да ме

изгледа със съжаление. Сграбчвам я за косата, затискам устата й с ръка и я завличам зад

колоната. Тя е толкова лека, че се полюлява в ръцете ми. Усещам как юмруците й ме удрят,

докато я притискам към стената и протягам ръце към гърлото й. Ледените й сини очи са

ококорени от ужас.

Тя прави нещо, което не очаквам. Усмихва се, а после стисва прекрасните си устни.

Стискам я за гърлото и тя се мъчи да си поеме дъх, но стиска красивите си

карминеночервени устни. Навеждам се и устните ни се докосват меко и нежно. Сърцето ми

забива лудо. Изгубвам силата си и я пускам, а аз се отдавам на целувката. Езиците ни се

преплитат, а телата ни се притискат едно към друго.

Жермен ме бута към колоната и гърбът ми се притиска в нея, после отдръпва устата си

от мен. И двамата си поемаме въздух. Тя ме поглежда в очите и отваря уста. Залепя я в моята

и се връщаме към целувката. Ръцете ми започват да мачкат гърдите й. Десният й крак е

обвит около мен. Премествам я и облягам гърба й на колоната.

Търкам се в бедрата й, притискам набъбналия си член към нея и усещам как тазът й се

движи заедно с мен. Поглеждам я отново в очите и виждам нещо студено и чуждо, а тя

притиска нещо твърдо към гърдите ми. Внезапно ме пронизва остра болка. После още едно

рязко парване и чувам пукот. Жермен се отдръпва и ме бута грубо, а аз не мога да запазя

равновесие. Залитам и виждам сребристия пистолет в ръката й.

Поглеждам надолу към обгорените дупки в гърдите ми и кръвта, която тече от тях.

Падам и главата ми се удря в пода. Усещам вкус на барут в устата си, както и медения

аромат на кръв.

До Жермен застава мъж и я подкрепя. Взима пистолета от ръката й, а аз осъзнавам, че е

в синя униформа — нюорлианска полиция. Би трябвало да стои пред театъра.

— Името му е Роджър Дейли — изплаква Жермен на ченгето — Преследва ме от доста

време.

Жизнерадостният ритъм на „Тореадорите“ на Бизе отеква из театъра. Горенето в

гърдите ми намалява и ме обзема студ. Сърцето ми се разкъсва в тон с музиката. Отново