Читаем Робинята полностью

старческия дом и тогава какво? Да започна отначало? Имаше ли въобще интернет страници

за запознанства на хора на неговата възраст? Мисълта го изпълни с вина и той изми лицето

си със студена вода. Вторачи се в мивката и се заслуша в радиото. Гадно копеле! Това е жена

ти. Не е умряла още, ти, похотливо дърто копеле. Не можеш ли да почакаш?

Той се замисли за Ейми, изгубена в пътуването си с влак. Не съм аз виновен. И аз имам

нужди. Все още съм здрав. И не изглеждам лошо. А в известен смисъл, тя вече е мъртва.

Умря, когато никой не я гледаше, просто тялото й още не е научило новината. Жената, която

обичах, изчезна. И ме остави с едно старо бебе. Не съм виновен.

Той сипа малко ароматизирана вода за уста в капачката на шишето и я изля в устата си.

Лошият дъх винаги му бе проблем, тъй като устата му бе прекалено суха. Но пък вече никой

не се интересуваше от това.

Лекарят бе казал, че заболяването е най-вече наследствено. Гени. Ничия вина. Баща ти

си губи акъла, ти също. Не можеш да се бориш с гените. Те са просто картите, които са ти

раздадени. Лоша кръв. Малка гад на бомба, която избухва в главата ти, а ти не можеш да

направиш абсолютно нищо. Само седиш и чакаш шибаните гени да се скапят напълно. Каша

вместо мозък. Някакъв прочут лекар бе заявил в списание „Таим“, че болестта била свързана

със стреса. Искаше му се да закрещи на проклетия всезнайко.

Добре, доктор Задник, аз ли съм виновен за стреса й? Не изкарвах ли достатъчно пари?

Не прекарвах ли достатъчно време с нея и децата? Или пък аз бях прекалено стресиращ с

дребните си недоволства и изисквания? Може би ако й бях купил пухкаво кученце, което да

гали… Или пък ако децата не ни бяха подлудявали от време на време… оставяха ни внуците,

когато положението загрубееше, прибираха се у дома, когато не можеха да си намерят

работа, а после отново се изнасяха… Може би, без да знам, съм й го пожелал, нещо като

безмълвно вуду проклятие. Или пък, и това е най-страшната възможност от всички, доктор

Задник, може би вселената е огромен неудържим влак, носещ се по заледени релси,

неуправляван от Господ или Исус, или някой друг. И няма справедливост, нито милост или

поне съчувствие. Най-ужасните неща се случват на най-добрите хора и… кой знае дали

можех да направя нещо различно. Не исках това да се случи. По дяволите, аз можех да съм в

онази стая.

И все още можеш да си ти, приятелче, каза някакъв глас в главата му. Би ли ти харесало?

Симпатична женичка в сестринска униформа да ти вади члена от панталона, защото ти вече

не помниш къде да го намериш, да го държи в топлата си ръчичка и да го насочва, за да се

изпикаеш? Какво ще кажеш за това, приятелче? Или пък да ти смета пелените, когато се

накензаш и завониш? Да не би да искаш да видиш този поглед на лицето й? Може би точно

това те чака занапред.

Той изплю синята пяна. Искаше му се да забие юмрук в огледалото.

— Стигнахме ли до Мобил?

Какво й ставаше с този Мобил днес?

— Не, Ейми, не още — извика той.

От радиото в кухнята долиташе гласът на Бъди Холи, който пееше за Пеги Сю. Бяха

гледали изпълнението му в училищната си зала в Дълут преди милион години. Ейми

участваше в театралния състав и играеше в „Стъклената менажерия“ на същата сцена, където

по-късно се появи Бъди Холи. След представлението Холи и хората му потеглиха на запад

към Мурхед и след няколко дни бяха мъртви. Той и Ейми още не бяха гаджета. Това се случи

много по-късно, когато се видяха на среща на випуска. По онова време и двамата вече имаха

по един развод зад гърба си.

Той прибра четката и пастата и се опита да си спомни дали бе измил проклетите й зъби.

Знаеше, че Ейми вече бе по-добре, защото бяха минали през етапа с ужаса. В началото

бе най-зле. Тогава започнаха първите пристъпи на забрава и страх. Лекари с мрачен вид им

показваха рентгенови снимки, които обявяваха смъртната й присъда. Бавна и мъчителна

смърт. Ужасът й, че безпомощно ще изгуби себе си, бе кошмарен. Веднъж изпита див гняв

към Бога в ресторант, където видя старица, хранена внимателно от медицинска сестра. Ейми

знаеше, че скоро това щеше да стане и с нея.

— Просто ме застреляй, Рон — прошепна му тя същата нощ в тъмното. — Ако някога

стана такава, обещай, че просто ще ме застреляш.

Той не й отговори.

— Жена ти у дома ли си е?

— Не! — изкрещя той. — Просто млъкни!

Гърлото му се сви при звука на собствения му глас и в очите му бликнаха сълзи.

Тук не убиваме хора, Ейми.

Той загаси лампата в банята, но не можа да се принуди да изключи радиото. Остави го

да си работи и се върна в спалнята. Въздухът още ухаеше силно на жасмин, а Ейми стоеше до

леглото, подпряла ръка на стената.

— Добре ли си, скъпа?

При звука на гласа му, тя се завъртя към него. В очите й отново се виждаше поглед на

хванато в капан, ужасено животно.

— Къде е жена ти?

— Тя е тук, Ейми — отговори той, като я хвана за ръка. — Не се тревожи толкова

много.

Усмихна му се и като че ли го позна за миг. Той нежно обви ръце около нея и я

притисна към себе си, усещайки пищните й гърди, залепени към неговите. Ейми все още

беше много хубава жена. Трябваше да провери памперса й, преди да загаси лампата.