Читаем Робинята полностью

Дръпвам лоста и горещата вода се излива върху нея.

Дийна става неспокойна. Иска еротична сцена, която крие истински риск. Приготвяме

храна и манерки, бензин и компас и се отправяме на юг от Енсенада. Под Розарио всичко е

пустиня, прашна пътека през мъртъв, обгорен от слънцето пейзаж. Само от време на време

виждаме купчини боклук и тенекиени бараки, които ни напомнят на коя планета сме.

— Колата се нагорещи. Температурата на водата се покачи.

— Да спрем и да се поразходим.

Хоризонтът е трептяща от маранята, нарушена от сухото дере на запад.

— Да отидем до дерето и да видим какво има на дъното.

Докато приближаваме, чувам силно тракане на кастанети. На метър и половина от нас

огромна гърмяща змия се приготвя да нападне. Змията е зашеметяваща на фона на голия

пейзаж. Златните ромбове по тялото й контрастират рязко с повдигнатите черно-бели

рогови пръстени. Дръпвам Дийна назад и усещам прилив на адреналин. Тя се освобождава

от мен и започва да обикаля около змията.

— Дийна, слушай ме! Чуй ме!

— Погледни я. Виждал ли си нещо толкова красиво някога?

— Дийна, чуй ме. Не сме в Ел Ей. Тук няма спешно отделение. Най-близкият лекар е на

пет часа оттук!

Дийна застава на сантиметри извън обсега на змията и разкопчава колана си. Смъква

бавно шортите си и се освобождава от тях.

— Искам да го направим тук. Искам да съм отгоре, за да мога да гледам змията.

— Това не е смешно, а извратено.

— Мухльо.

Дийна затваря очи и плъзва ръка между краката си. Змията потраква предупредително.

Скачам и дръпвам Дийна назад. Не проявявам нежност. Когато я пускам, тя диша тежко.

— Мислех, че притежаваш еротично въображение! Мислех, че имаш топки!

Тя изчаква, докато се качим в колата. Когато завъртам ключа, ме удря силно по лицето.

Ядем и пием каквото си искаме, без да се пазим, и накрая храната и водата ме наказват

с висока температура и кошмарна диария. Дийна е като стегната пружина, откакто се

върнахме от пустинята, и не очаквам да ми помогне, но не съм подготвен за гнева, който

заболяването ми предизвиква. След двайсет и четири часа тя беснее и се оплаква, че

преувеличавам страданията си.

— Всички се разболяват от това. Нищо работа. Колко дълго ще останеш в леглото?

— Остави ме на мира. Защо не отидеш някъде?

— Дай ми ключовете от колата. Ще отида до Трес Кабрас. Може да послушам музика.

— Чудесно.

Опиумът в мексиканските камфорови лекарства ме зашеметява и се унасям в

неспокоен сън. Температурата ми спада към два сутринта. Събуждам се с прояснен мозък,

жаден и неспокоен. Дийна е още навън. Изпивам студена бира и решавам да се разходя по

плажа.

Нощта е банално красива. Белите гребени на вълните блестят на лунната светлина.

Чувствам се леко замаян, но щастлив, че се отървах от вируса. По-надолу по плажа

виждам ограденото място, където Томас държи конете, и бараката, където живее.

Приближавам се и забелязвам тойотата, паркирана зад бараката, и светлина вътре. През

прозореца виждам Дийна, гола, яхнала Томас. Наблюдавам нежните извивки на гърба й,

докато се търка в момчето. Чувствам се като актьор в лоша пиеса, задължен да изиграе

ролята си и да изрече смотаните си реплики.

Отварям вратата. Дийна се завърта, слиза от Томас и застава спокойно. Тялото й

блести от пот. Томас, ужасен, избягва през задната врата. Тънкият му пенис се мята

смешно.

— Чудесно. Наистина чудесно.

— Ваканцията ни приключва след два дни. Ти какво очакваше? Вечна любов? Къща с

бяла ограда и рози?

— Не очаквах да съблазняваш деца от третия свят.

— Той е сладка малка курва, ако искаш да чуеш истината. Невинен, но с мръснишки

инстинкти. Скимти като момиченце, когато му набутам нещо в задника.

Тонът на Дийна е спокоен, но забелязвам, че се мъчи да се овладее и да пропъди сълзите

си.