Читаем Робинята полностью

силно привлечена от младите и хубави престъпници. Чувстваше се близка с тях, тъй като

апетитите й бяха абсолютно обречени, както животът на младежите. Мразеше мисълта, че

някои от тях страдат и секунда повече, отколкото законът на Англия изискваше. Да бъдеш

обесен, бе достатъчно лошо за хубавците. Поне трябваше да свърши бързо.

Мечтаеше да беси тези мъже опитно и нежно, както правеше баща й, за да не страдат

повече от необходимото. Когато беше малка, а баща й — още чирак в Лондон, бе

наблюдавала бесенето на откраднали хляб гамени и умиращи от глад проститутки. Често

тежестта на палача трябваше да бъде добавена към висящото тяло, за да му помогне да се

залюлее за последен път. Несръчна работа, при която главата често се отделяше от тялото и

трупът, и палачът падаха в калта под бесилката. Други дни пък бяха посветени на ужасяващи

наказания като разцепването на носове и жигосването на престъпници. Подобни гледки и

агонизиращите писъци разбиваха малкото й сърце. Миранда даде обет пред бога да се

стреми към перфекционизъм.

Хората, които срещаха погледа на господин Меридаун, мърмореха: „Той е в компанията

на мъртвите, а не на живите, да го оставим там.“ Тези неразбиращи души, които го виждаха

по този начин, въобще не хвърляха поглед към слабата сянка на дъщеря му, сладката

Миранда.

Миранда бе извънбрачното дете на палача и перачка, която се оказа лудо влюбена в

опиума. След нейната смърт в ледените води на Темза господин Меридаун реши, че той и

дъщеря му ще обикалят областите из страната, за да изпълнят волята на закона и накажат

виновните. Те нямаха собствен дом, но поне временните им жилища не воняха на гнило като

лондонските затвори. Миранда бе предмет на нежни грижи и любов от страна на баща си.

Всяко негово действие бе посветено на щастието и доволството й. На свой ред, тя го радваше

с пълно подчинение. Това можеше да накара една по-обикновена жена да се превърне в

бездушен предмет, но Миранда притежаваше активен и хитър мозък, за който бунтарството

бе излишно. Тя не възразяваше срещу ограниченията, просто намираше начин да прави точно

това, което искаше. Господин Меридаун нямаше синове, нито някога щеше да има, защото

според него вече бе прекалено стар, за да си вземе нова жена. Следователно той щеше да е

последният Меридаун, окачващ хора на бесилката.

Ненужно е да се споменава момичешката трагедия на дъщеря му. Никоя жена в Англия,

тогава или сега, не можеше да заеме скандалния пост на палач. И как ли щяха да наричат

подобна жена? „Налачка“? Всеки съдия би решил, че подобна безмилостна работа е

неподходяща за майчинското сърце на жена. Но Миранда притежаваше качество, което се

среща често у жените. Беше не само умна, но и много упорита. Не се молеше, а кипеше като

чайник. Баща й, който я обичаше повече от всичко на света, се предаде и й позволи да стане

тайният му чирак, за да я умилостиви, макар да знаеше, че тя никога нямаше да може да

упражнява занаята. Дискретност и дегизировка направиха опита им учудващо лесен.

В някои отношения съвременните палачи са фокусници. В по-жестоките отминали дни

целта бе да видиш как осъденият се дави, гърчи и люлее на края на въжето. Но с течение на

времето престъпленията, наказвани с бесилка, се увеличиха и тълпите нямаха търпение да

наблюдават гърчещите се страдалци.

Науката се притече на помощ на правосъдието и завесите, спуснати около бесилките,

скриха всичко. Също както фокусникът вадеше заек от цилиндъра, палачът дърпаше ръчка и

престъпникът изчезваше. Оставаше само тишина, нарушавана от скърцането на въжето по

гредата на бесилката. Господин Меридаун винаги увиваше покрова лично, след като сваляше

трупа. Покровът бе негов близък приятел и макар никой да не знаеше за това, дъщеря му

присъстваше там, за да наблюдава постиженията му.

И защо този достоен човек да не се чувства добре при покрова? Беше роден за това.

Баща му беше палач в област Уест. Дядо му бе обесил много престъпници и дори няколко

дебели търговци в областта около Доувър. Семейството му, поради очевидната липса на

популярност, се местеше често, но всички оставаха верни на занаята на палача дори когато

работата загрубееше в по-тежки времена. Изпълняваха гадни задължения като

обезобразяване, жигосване или рязане на езици и носове. А на времето, когато роялистите и

„Кръглите глави4“ се биеха, изискванията към палачите бяха безкрайни.

Членовете на семейство Меридаун смятаха, че съдбата им е да бесят. И вероятно

наистина бе така, тъй като някои хора вярваха, че Клодроуз Меридаун бил единият от

двамата маскирани и костюмирани палачи, отсекли главата на Чарлз Стюарт през 1649

година. А това бе великолепно изпълнена работа.

Господин Меридаун не споделяше с никого, освен с дъщеря си, че малкото му име бе

Просперо, защото смяташе, че името е прекалено лековато за палач. Беше му дадено от

пияния му баща, който бе почитател на театъра. Миранда го намираше за много забавно и

често го наричаше „Магьосник“, за да го дразни.

Но иначе тя грижливо изпълняваше задълженията си. Лъскаше, железните шипове и