Читаем Равноденствие полностью

— В момента Грийн, Метсън и Томпсън провеждат разпити съответно в четвърта, пета и седма зала. Досега сме разпитали… — той прокара пръст надолу по страницата — …момент… десет, единадесет… четиринадесет момичета, включително трите в момента.

— Добре — каза Мънро замислено.

Влезе в кабинета си и затвори вратата, за да се изолира от света. Беше обезпокоен от развитието на нещата. Младите му подчинени бяха в еуфория от това, което бяха открили в апартамента на Кънингам, но нещо в цялата тази ситуация не беше наред. Хлапето очевидно имаше проблеми, но това не го правеше убиец. Човекът, убил трите момичета и Саймън Уелдинг, беше професионалист, а не някакво си богаташко синче с прекалено много свободно време. А и този Бриджис… Държеше се като подплашен заек, но това май си му беше обичайното състояние. От друга страна, дали не криеше нещо.

Бриджис можеше да е извършил по-късните убийства, разсъждаваше Мънро. Но това не помагаше много: всички убийства бяха извършени от един и същ човек. Поне така изглеждаше. Ако Бриджис не беше извършил първото убийство, тогава сигурно бе чист.

Замисли се за находките на криминалистите. Парче кожа и късче пластмаса. Нищо не беше излязло от тях. Имаше и капка кръв, намерена на мястото на второто убийство, но не пасваше на нищо в базата данни на полицията.

Разрови хартиите по бюрото си, търсеше доклада от лабораторията. Откри го най-отдолу. Втората страница бе разпечатка от спектралния анализ — ДНК отпечатъкът от петънцето кръв, открито в къщата, в близост, до която беше намерено тялото на Джесика Фулъртън. Загледа се в поредицата линии и цветни стълбчета върху листа. Това беше нечия идентификация, нечий уникален ДНК подпис, следата, оставена от човек, който в този момент най-вероятно беше недалеч оттук и който сигурно живееше в този град. Но след като нямаше съвпадение в базата данни, този уникален подпис не им вършеше почти никаква работа.

Мънро пусна листа на бюрото и вдигна телефона.

— Хорнет. Свържи ме с Хауард Смейлс от МИ-5 възможно най-бързо.

После отново взе листа със спектралния анализ. Телефонът иззвъня.

— Здравей, Хауард — каза любезно Мънро. — Да, да, мина доста време… Е, нали знаеш, все същото… Да, чух… поздравления. Хм, виж, Хауард, дали ще ми направиш една услуга? Между нас да си остане, има връзка с убий… Да. — Той се усмихна криво. — Да, имам проба, но не съвпада с нищо в нашата… Не, няма, знам… Е, ще го направиш ли? Не, не, веднага ще я пратя… И… да, спешно е… Знам, но така работи системата. Не е сред любимците на държавата, нито сред администрацията… Не… Чудесно… Благодаря ти, Хауард.

— Ходих до къщата на Джеймс Лайтман — каза Лора по телефона. — Надявах се да намеря Бриджис, но го нямаше.

— Изглежда, Мънро е намерил нова връзка между жертвите — каза Филип. — Не го видях лично, а и всички, с които говорих, бяха много уклончиви: явно главният инспектор е много предпазлив с този случай. Но успях да разбера, че всички убити момичета са взели участие в някакви психологични тестове, проведени в университета миналата година.

— Така ли? Какви тестове?

— Не можах да науча подробности. Било на доброволни начала, един ден тестове срещу ваучер за книги на стойност петдесет лири, нещо такова. Участвали са над четиридесет момичета.

— Някакви имена?

— Само Мънро и още двама-трима полицаи разполагат със списъка, нищо не успях да измъкна. Всички са много потайни. Ти къде си, между другото?

— Тъкмо влизам в Удсток.

— И аз вече се прибирам. Ще се видим след малко.

След няколко минути Филип спря на алеята пред къщата. Лора го чакаше пред вратата. Изглеждаше разтревожена.

— Какво има?

— Някой е влизал — отвърна тя.

Той бързо я последва в дневната. Компютърът му беше на парчета на пода. Навсякъде имаше разхвърляни хартии, книгите бяха съборени от етажерките, картините на майка му висяха накриво. Филип седна на единия диван и мълчаливо заоглежда пораженията. После тежко въздъхна.

— Съжалявам — каза Лора.

— За какво?

— Аз те забърках в тази каша. С моите налудничави идеи. А сега всичко, което ни остави Чарли, е изчезнало.

— Защо мислиш така?

— Ами, виж. — Тя посочи разхвърляната стая. — Това не са го направили банда хлапаци или някой случаен крадец, нали?

— И аз мисля така — каза Филип. — Но не се тревожи за нещата на Чарли. Предусещах, че нещо такова може да се случи, и… като предпазна мярка ги взех с мен. Всичко е в колата.

Гейл Хъниуел, със загоряла кожа и изсветляла от гръцкото слънце руса коса, пусна раницата си на пода в чакалнята на автогара „Виктория“ до една все още мокра от слюнка дъвка и някакво кафяво петно, за което се надяваше, че е шоколад, и се обади на приятеля си от телефонния автомат.