Читаем Равноденствие полностью

Без да отместват върховете на шпагите си от гърлата на двете фигури в роби, Хук и Уикинс дръпнаха качулките им и отстъпиха крачка назад.

— Джеймс? Собственият ми брат Джеймс? — стъписа се Бойл. — Какво правиш тук?

Точно такава възможност чакаше Нютон. Със зверски рев, той се спусна напред, хвана Бойл за китката и го накара да пусне шпагата.

Единствено Нютон се беше окопитил толкова бързо. Останалите стояха като препарирани. Но след миг се съвзеха и залата се изпълни със звънтене на стомана и прегракнали викове.

Нютон се хвърли към рубиновата сфера. Уикинс успя да го хване за глезена и двамата се строполиха на земята. Заслепен от ярост, Уикинс започна да скубе косата на Нютон и той запищя от болка. После опря шпагата си в гърлото му.

— Ти предаде приятелството ми! — изкрещя в ухото му. — Аз ти вярвах!

Но въпреки гнева си Уикинс не беше сигурен как да постъпи. Исак Нютон беше в ръцете му. Едно мръдване на шпагата — и той щеше да се прости с живота си, а кръвта му да обагри пода. Но не това беше целта им. Въпреки омразата, която Уикинс изпитваше сега към Лукасовия професор, той не беше убиец. И точно тогава забеляза сферата. Грабна я с лявата си ръка и я пъхна в туниката си. После изправи Нютон на крака и без да маха острието от гърлото му, заотстъпва към останалите. Но понеже не виждаше къде върви, се спъна в един от масивните свещници и падна.

Нютон се хвърли към шпагата му. След миг оръжието беше в ръката му и той се огледа да види какво става. Очите му горяха, сетивата му бяха изострени, а инстинктът му за съхранение го зареждаше със сила.

На няколко стъпки от него Бойл беше хванал брат си за гърлото и го бе притиснал до стената. До него, задъхан от ярост, Никола Фатио дю Дуйли беше замръзнал на сантиметри от върха на шпагата на Хук.

— Джеймс, Джеймс… как можа? — въздъхна Бойл съкрушено.

— Големият ми брат Робърт — отвърна с ехидна усмивка Джеймс. — Робърт, винаги си се приемал като мой баща… спести ми нравоученията. Нямам нужда от тях.

— Но защо? — прошепна Бойл. — Защо?

— Нима не знаеш, Робърт? Наистина ли? Не знаеш?

Бойл бавно поклати глава.

— Къде другаде можех да отида, скъпи братко? Как можех да се съревновавам с теб? Хвърляш толкова дълга сянка.

Бойл трепна, усетил върха на острието в тила си.

— Хвърли шпагата — изсъска Нютон. — Веднага.

Бойл се подчини и се обърна. Дю Дуйли и Джеймс Бойл все още бяха на мушката на нетрепващата рапира на Хук, а Уикинс — тъкмо се изправяше — се хвърли напред и грабна шпагата на Бойл от земята.

— Още една крачка и ще го разпоря! — извика Нютон.

Уикинс не спря.

— Говоря сериозно — каза Нютон и натисна. По острието потече кръв.

Уикинс спря и викна:

— Ще гориш в ада за това!

— Грешиш, стари ми приятелю — отвърна Нютон спокойно. — Господ знае, че мотивите ми са искрени.

И като пое дълбоко дъх, добави:

— А сега ми дай сферата.

Уикинс не помръдна.

— Дай ми сферата.

— Недей, Джон — изпъшка Бойл.

— Не обръщай внимание на този стар глупак. Дай ми сферата. Веднага. Дай ми я или, кълна се, ще го убия — извика Нютон.

Уикинс бавно пъхна ръка под дрехата си и пръстите му обхванаха кълбото.

— Не! Недей! — примоли се Бойл. — По-добре да умра…

Уикинс извади рубиновата сфера. В този момент Хук, който досега вардеше Фатио и Джеймс Бойл, изведнъж насочи шпагата си към Нютон. Той долови движението с периферното си зрение и за миг се разсея. Това беше достатъчно. Робърт Бойл впи зъби в ръката на Нютон и той изпищя, но някак си успя да задържи шпагата.

Изруга, извърна се и замахна към рамото на Хук. После изчезна в тъмния коридор.

Уикинс понечи да хукне след него, но Бойл го спря.

— Джон, Джон, остави го. Бездруго няма да го намериш в лабиринта. Трябва да приберем това, което остана, сферата и документите.

Гласът му бе уморен и непоносимо тъжен.

— Аз трябва да разплета тази ужасна паяжина — продължи той, — а ти да подсигуриш бъдещето. Когато излезем горе, вземи най-бързия кон и го пришпори до Кембридж. Гледай да стигнеш там преди Нютон. И изгори всичко.

Когато се прибраха, Филип сложи чайника да заври, а Лора се качи горе да си облече вълнената жилетка. След няколко минути вече седяха в дневната — огънят в камината тъкмо се разгаряше.

— Ако питаш мен — каза Филип и отпи от горещия чай, — няма начин изчезването на Лайтман да е свързано с убийствата. Просто е съвпадение.

— Аз също не виждам как може да са свързани… но всичко е… толкова… странно.

Филип сви рамене.

— Когато ходи при него, стори ли ти се болен или притеснен от нещо? Може ли да е превъртял?

Лора поклати глава.

— Страдаше ли от депресия?

— Не знам. През последните години съм го виждала само няколко пъти. Изглеждаше ми съвсем добре. Защо питаш? Смяташ, че просто е зарязал колата си и е отпрашил нанякъде ли?

— Случва се.

— Да, чувала съм. Но Лайтман?

— Мислиш, че са го отвлекли?

— Не знам, Филип. Но дори да е така… — Лора вдигна поглед от чашата с чай.

— Мисля, че скоро ще разберем. Полицията няма да остави този случай да се потули. Лайтман е величие в Оксфорд и един от най-заможните хора в Англия.