Читаем Равноденствие полностью

Пътят към реката беше хлъзгав и Филип заслиза бавно. Отново ръмеше и той виждаше пред себе си мътната сива река. На десетина метра бяха застанали четирима кални и мръсни мъже — двама униформени полицаи, Мънро, който беше с гръб към пътеката, и един сержант, който държеше чадър над главата на главния инспектор. Малко по-нататък двама от Отдела за криминални разследвания отиваха към една къща, която се простираше и над водата като наколно жилище. Дъждът се усили и Филип се замисли дали да не се върне до колата да си вземе чадъра. В този момент обаче Мънро го забеляза.

— Господин Бейнбридж. Как така сте сам днес?

Филип въздъхна, пъхна ръце в джобовете си и рискува леко да се усмихне.

— Тази сутрин имаме за вас нещо наистина необичайно. По-добре да сте подготвен.

— Какво имате предвид? По-лошо и от вчера ли?

— Зависи колко сте гнуслив. Някаква жена, която си правела сутрешния крос, я намерила към седем. Според съдебните медици е мъртва от около четири до шест часа. Елате с мен. Ще трябва да се постараете, за да намерите подходящ ъгъл, и… внимавайте.

Мънро предпазливо тръгна по пътеката. Върху клоните на едно дърво на брега бяха провесени няколко найлона, един-единствен прожектор осветяваше реката, която бълбукаше под най-ниския клон. Почти залепен за гърба на Мънро, Филип успя да види червената кърма на една дълга и тясна плоскодънна лодка… и когато осъзна целия ужас на разкрилата се пред него гледка, му се догади.

Млада жена беше в полулегнало положение в единия край на лодката. Беше облечена в дънки и тениска, безжизнените й очи бяха обърнати към брега. Изглеждаше напълно обезкръвена. Ръцете й бяха разперени, лявата висеше от китката надолу през ръба на лодката. Струйки кръв се виждаха по вътрешната страна на ръцете и раменете й. Бялото на очите й беше почти изцяло червено: кръвоносните съдове се бяха пръснали. Над очите й имаше тънък филм от слузеста материя, който помътняваше цвета на кръвта. Гърлото й беше прерязано, а горната част на главата отстранена чисто и прецизно — в правилен полукръг. На мястото на мозъка й имаше червено-черна кухина. На няколко места тъканта беше изстъргана и се виждаше удивително чиста бяла кост.

А в главата на жената се виждаше лъскава сребърна монета: сребърен близнак на златната монета, която Филип беше видял в ръката на инспектор Мънро предната вечер.

Филип пое дълбоко дъх.

— Ще ви дам няколко минути — изсумтя Мънро и тръгна обратно нагоре по пътеката. — Но искам снимките да са в управлението до час.

Филип не губи време да се поддава на емоции. Дългогодишният опит го беше научил, че това е единственият начин да се справи с подобни ситуации. Колкото по-ужасна беше сцената, толкова по-наложително беше да се дистанцира от нея, да мине в „автоматичен“ режим на действие, при който просто си вършеше работата и си налагаше да остане сляп за това, което се намира пред обектива.

Направи серия снимки от носа на лодката: някои в едър план в телефото режим, а някои в широкоъгълен. После тръгна по брега и направи няколко фронтални снимки, след което клекна до кърмата, където лодката се беше врязала в брега и откъдето се хващаха най-ужасяващите кадри, заснети и запазени в паметта на фотоапарата — един човешки живот, сведен до пиксели.

Качи се по пътеката, махна за довиждане на двамата униформени полицаи, останали на местопрестъплението, зави зад ъгъла по Кейв Стрийт и едва сега забеляза колко силно треперят ръцете му. Стигна до колата и понечи да отвори багажника, но усети как всичко в стомаха му се надига. Повърна в канавката и известно време наблюдава как дъждовната вода отмива стомашните му сокове по улицата.

Грешъм Колидж беше истински оазис сред мизерията и мръсотията на града. Макар самите сгради да бяха стари и разнебитени, поради което все по-ясно се чуваха мнения за презастрояване на района, в тях витаеше спокойствие и упоителен чар, които бяха в пълен противовес на жалкото им състояние. По външния вид на колежа човек трудно би предположил, че тук провеждат сбирките си едни от най-великите умове на тази епоха, а и не само на тази.