Читаем Равноденствие полностью

Нютон не вярваше на очите си. Ако това наистина беше написано от Рипли (а той бе виждал почерка му и този съвпадаше), този документ беше безценна находка. За него, както и за всички алхимици, Изумруденият скрижал беше най-важният пътеводител в диренето на Философския камък. Но по думите на Рипли имаше и още нещо: тази рубинова сфера беше неизмеримо по-значима. Може би, заключи Нютон, като се върна на масата под лавиците, тук се криеше обяснението защо тайните на абсолютното познание му се изплъзваха толкова дълго. Навярно подсъзнателно беше изпълнявал божията воля, като бе взел тази книга от книжарницата на Уилям Купър в Литъл Бритън, близо до катедралата „Сейнт Пол“, където беше прекарал по-голямата част от следобеда в деня, преди да тръгне обратно за Кембридж. И ако действително такава беше божията воля, той не можеше да се провали. Знаеше, че Бог ще го води в този нов етап от пътуването. И накрая неминуемо щеше да стигне до Истината.

По-късно Филип почти не си спомняше как стигнаха до болницата. Но умът му работеше трескаво, превъзбуден от тревога и разкъсван от лоши спомени.

Бяха минали повече от двадесет години, откакто баща му почина в автомобилна катастрофа, но за него това беше най-разтърсващото преживяване, което промени изцяло развитието на живота му. Тогава беше на двадесет и две, а две седмици по-рано му бяха съобщили, че е един от отличниците на випуска. В деня на дипломирането — тъкмо закусваше със съквартирантите си в разнебитената къща, в която живееха, до Каули Роуд — телефонът иззвъня. Беше чичо му Грег. Колата на баща му се беше блъснала в един тир, който влязъл в насрещното движение. При челния удар Морис загинал на място.

Филип винаги беше мислил, че не обича баща си истински и че няма да чувства липсата му, когато умре. Имаше твърде много лоши спомени от него. Не можеше да забрави какъв грубиян беше той, как съсипа живота на майка му, а когато тя най-после го напусна, как се затвори в себе си и почти не разговаряше със сина си.

Филип всячески се беше старал да угоди на баща си. Преди да постъпи в университета, усилено се занимаваше с фотография и имаше награди, дори беше продал няколко снимки.

Но баща му вечно омаловажаваше тази част от живота му с твърдението, че от фотография няма да забогатее. Затова Филип прибра фотоапарата и замина за Оксфорд да учи философия, политика и икономика — загърби копнежите и амбициите си, за да поеме по пътя, който баща му беше предначертал за него.

И докато стоеше до отворения ковчег на баща си в ритуалната зала в деня на погребението, единственото, за което можеше да мисли, беше иронията на ситуацията. Цял живот беше търсил одобрението на този човек; а сега, в деня на неговия най-голям триумф, негодникът да вземе да се убие. Сякаш, мислеше си Филип съвсем нерационално, баща му го беше направил нарочно, за да му се подиграе.

Но по-късно, когато вече беше в състояние да разсъждава трезво, Филип започна да разбира, че имаше нещо повече от тази първична емоционална присъда. Баща му беше грубиян, но беше също и човек, който имаше маниакалната нужда от лично пространство. Страдаше от параноята, че светът си е поставил за цел да се бърка в личния му живот. Докато гледаше тленните останки на това човешко същество, Филип не можеше да се отърси от мисълта, че пред очите му лежи човек, който приживе не вярваше на никого, който пускаше кореспонденцията си на шредер, преди да я хвърли в кошчето, и който всяка вечер заключваше три пъти външната врата. А ето го сега, изложен на показ, лишен от цялото си достойнство.

Именно това убеди Филип, че трябва да започне наново. Цял живот беше робувал на баща си, но дълбоко в сърцето си знаеше, че по характер е много по-близък с майка си. Джоан Бейнбридж, навремето Джоан Ганмора, една от най-преуспелите художнички на Карибите. Баща й, негър, изчезнал, когато била съвсем малка, и майка й, Елизабет, шотландка, я отгледала сама и от най-ранно детство я насърчавала да рисува. Тя се запознала с баща му, когато неговият шеф го поканил на първата й изложба в Ню Йорк през 1957 година. И до ден днешен Филип не можеше да си отговори на въпроса какво беше видяла майка му в баща му. Той беше бизнесмен, който нямаше никакъв усет нито към изкуството, нито към каквато и да било друга проява на човешката култура. Беше прекарал целия си живот в цифри и сметки, докато Джоан бе пълната му противоположност — човек със свободен дух, който въобще не се интересуваше от пари, всъщност дори и от слава.