— Тобиас, какво е това?

Братчето му излезе безшумно от колибата с комикса.

— Криптонит — обясни Тобиас.

— Супермен не може да го понася — кимна малкият.

— Точно така — отговори Тобиас и избърса сополивия нос на момченцето с ръкава на пуловера си.

— Харесва ли ти?

Тобиас се надигна и опря една стрела във въжето. Опъна тетивата и я изстреля напред между клоните.

— Супер е — изпищя братчето. — Ще направиш ли и на мен?

— Твой е — смигна Тобиас.

Бузите на момченцето пламнаха, а очите му заблестяха. То опъна с всичка сила лъка и запрати стрелата на няколко метра. Погледна към Тобиас, който кимна насърчително — добър изстрел — и отиде да прибере стрелата.

— Дали да не стреляме по християнките? — попита го малкият, когато се върна.

— Какво искаш да кажеш? — леко се изненада Тобиас.

— Християнките, дето са се настанили в гората. Да стреляме по тях, а?

— Не стреляме по хора. — Тобиас хвана брат си за ръката, някак непоколебимо. — И откъде впрочем знаеш за християнките?

— Казаха го в училище. — В нашата гора сега живеят християнки и ядат хора.

Тобиас се засмя наум.

— В гората живеят някакви нови хора, да — усмихна се той. — Но не са опасни и със сигурност не ядат хора.

— Защо не идват в нашето училище? — попита малкият с разширени очи. — Нали живеят тук?

— Не знам — отвърна Тобиас. — Изглежда си имат свое училище.

Лицето на братчето му стана сериозно.

— Сигурно е много хубаво. Щом не искат да идват в нашето.

— По всяка вероятност — смигна Тобиас.

— И тъй, искаш ли днес да преследваме бизони? — продължи той и погали братчето си по косата. — Горе при Рюнван?

— По всяка вероятност — кимна малкият, изпълнен с желание да прилича на брат си. — По всяка вероятност искам.

— Тогава нека да е Рюнван. Ще донесеш ли първата стрела, която изстрелях. Ще я намериш ли?

Братчето му кимна.

— По всяка вероятност ще я намеря — усмихна се хитро то и се втурна между дърветата.

9.

Холгер Мунк не се чувстваше съвсем добре в малката моторна лодка на път от Хитра за едно още по-малко островче по-нататък. Не страдаше от морска болест, не, Холгер Мунк обичаше да пътува по море, но току-що бе разговарял с Микелсон по телефона и най-неочаквано той се държа толкова странно, не с обичайната рязкост, а почти смирено — пожела му късмет, изрази надежда той да направи всичко по силите си. Било важно сега да бъдат сплотени, един куп емоционални щуротии. Много непривично за Микелсон и това въобще не се харесваше на Мунк. Беше съвсем ясно, че нещо се е случило. Само че Микелсон не искаше да го обсъжда с него. Мунк се загърна по-плътно с якето си и опита да си запали цигара, докато лодката спокойно, със задавено бръмчене, навлизаше в устието на фиорда. Управляваше я млад, чорлав мъж, не беше полицай, а някакъв доброволец. Причината да не дойде преди два така и не се изясни, но Мунк не възнамеряваше да го разпитва за нищо. Само го поздрави лаконично на кея. Попита го дали знае къде е островът, а младият чорлав мъж кимна и го посочи. Само на петнайсет минути с лодка оттук. Старият имот на Ригмур. Той живеел там със сина си, но после синът му заминал за Австралия, сигурно заради жена, и Ригмур нямал друг избор, освен да се премести на главния остров, после продали имота на някаква преселничка от изток, сигурно, момиче, никой не знаел подробности за нея, бил я зърнал няколко пъти на път за Филан, красиво момиче, някъде към трийсетте, с дълга черна коса, винаги носела слънчеви очила, там ли отивал той, по важна работа ли?

Последното младият мъж изкрещя, за да надвика бръмченето на мотора, но Холгер, който не бе обелил и дума, откакто дойде на пристана, продължаваше да мълчи. Остави момчето да бръщолеви, а той за трети път се опита да си запали цигарата, засланяйки я с длан от вятъра, ала без успех.

С приближаването към острова изчезна слабото неразположение, предизвикано от разговора с Микелсон. Осъзна, че всъщност скоро ще види Миа. Тя му липсваше. Не я бе виждал почти година. В санаториума. Или лудницата, или както му викат сега. Тя не беше на себе си, почти не успя да проникне в съзнанието ѝ. Бе опитал да се свърже с нея няколко пъти и по телефона, и по имейла, но не получи отговор. Сега, когато видя малкото живописно островче пред себе си, разбра защо. Тя не искаше да се свързват с нея. Искаше да е сама.

— Да изчакам ли, или ще ми се обадиш кога да дойда да те взема? — попита младият чорлав мъж с надеждата да остане да почака и да участва в приключение — това тук не се случваше толкова често.

— Ще ти се обадя — изкозирува Мунк.

Той се обърна и се загледа в къщата. Стоя така известно време, докато слушаше как моторната лодка се изгубва в морето зад него. Мястото бе великолепно. Миа имаше вкус, определено имаше вкус. Беше избрала идеално място, където да се скрие. Лично нейно островче, почти в най-външната част на фиорда. От пристана тръгваше тясна пътека към малка, бяла, идилична къща. Мунк не беше специалист, но къщата изглеждаше, сякаш е построена някъде през петдесетте години, навярно като вила, а по-късно — преустроена за живеене. Миа Крюгер. Щеше да е хубаво да я види.