Сако, хубав панталон, лъснати обувки, бизнес куфарче, поло и даже камуфлажни очила. Мъжът с татуирания орел на врата изглеждаше като противоположност на себе си, а това бе и целта. Както стана дума, в неговата професия никога не се знаеше кога полицията ще нареди пълен преглед на всички записи, така че бе най-добре да е предпазлив. Приличаше на счетоводител или на някой предприемач. Човек едва ли би повярвал, но мъжът с татуирания орел на врата беше много суетен. Просто не искаше да го вземат за представител на превзетата висша прослойка, на елита, харесваше грубоватата си външност, татуировките и коженото яке. Тези противни панталони се търкаха о тялото му, когато ходеше, и го караха да се чувства като идиот. В добавка — тясно сако и тъпи, кафяви, лъщящи обувки. Добре, де. В едно от шкафчетата за багаж го чакаше сума, заслужаваща си всичко това. Абсолютно си заслужаваше. От доста време вече нямаше пари и те му трябваха. Щеше да си устрои празненство. Подсмихна се под непривичните очила и тръгна спокойно и предпазливо из гарата.

Първото съобщение пристигна преди около година и оттогава получи още няколко. Емемес със снимка и сума. Първия път заданието бе толкова необичайно и странно, че го взе за шега, но въпреки това го изпълни. И му платиха. Следващия път — също. И третия път. Само това имаше значение. Спря пред един павилион на „Нарвесен“ и купи вестник и кутия цигари. Съвсем обикновен ден на път за вкъщи от работа. Нямаше нищо съмнително у този счетоводител. Пъхна вестника под мишница и продължи към багажните клетки. Застана пред входа на помещението и изпрати текстово съобщение.

Тук съм

Не чака дълго отговор. Както обикновено, получи го много бързо. На екрана на мобилния му телефон се изписа номерът на клетката и с кой код да я отвори. Предпазливо се огледа няколко пъти, преди да се приближи до клетките и да намери правилната. Едно трябваше да се признае на Централна гара „Осло“: тук бяха приключили с всички тези ключове, които трябваше да се предават от ръка на ръка по затънтени улички и преки. Сега ти бе достатъчен само код. Мъжът с татуирания орел на врата набра числата на клавиатурата и чу щракване — клетката се отвори. В нея лежеше — както винаги — неизменният кафяв пощенски плик. Той го взе и се опита този път да не се оглежда, да буди възможно най-малко подозрение с поведението си при всички тези камери наоколо. После отвори куфарчето и бързо пъхна плика в него. С усмивка на уста констатира, че този път е много по-дебел. Последната поръчка. Време бе да му изплатят надницата докрай. Напусна багажното отделение, качи се по стълбите, премина през салона, влезе в „Бъргър Кинг“ и се заключи в тоалетната. Отвори куфарчето и извади плика, вече почти губеше търпение. Видя какво съдържа и се ухили широко на себе си. Към уговорената сума в банкноти по двеста, каквото бе постоянното му желание, сега имаше и малка торбичка с бял прах. Мъжът с татуирания орел на врата отвори прозрачното пликче, предпазливо опита съдържанието и се ухили още по-широко. Нямаше представа кой е поръчителят му, но въпросният очевидно разполагаше с контакти и информация. Хората, които го познаваха, знаеха, че има голяма слабост към праха.

Извади телефона си и изпрати отговор — рутинна практика.

Окей. Благодаря

По принцип не добавяше благодарности — беше просто бизнес, нищо лично, но този път не се въздържа при наличието на допълнителното възнаграждение. След няколко минути получи отговор.

Да ти е сладко

Мъжът с татуирания орел на врата прибра с усмивка пощенския плик и торбичката в куфарчето и се запъти към залата за посрещачи.

7.

Миа Крюгер седеше на скалата с бяла вълнена шапка, нахлупена върху дългите гарвановочерни коси, и увита в одеяло. Беше пладне. В аптеката дочу някой да казва, че тази година пролетта е дошла рано в Трьонделаг, но на Миа Крюгер общо взето ѝ бе студено и не беше усетила много от тази мнима топлина.

Вече оставаха шест дни. Шест отворени прозорчета на календара в кухнята и тя изпитваше радост.

Смъртта не е толкова страшна.

През последните дни той се бе загнездил още по-дълбоко у нея. Покоят. Съзнанието, че скоро ще се измъкне. Намери няколко таблетки в джоба на анорака си и ги прокара с течността от шишето, което носеше със себе си навън. Миа се усмихна и се загледа в морето. Далеч на хоризонта се плъзна риболовна лодка. Априлското слънце оцветяваше облаците и водата под скалата проблясваше. През последните дни размишлява много. За близките си или тези, които някога са ѝ били близки. Сега отново бе сама, а скоро нямаше да я има и нея. На този свят. В тази действителност, както баба ѝ би казала. Миа се усмихна и отпи още една глътка от шишето.