Читаем Проста истина полностью

— Мили боже!

Райдър се отпусна в креслото, плъзна трепереща длан по голата си глава, после скочи и изтича да заключи вратата на кабинета. Страхът се разливаше из тялото му като зловреден вирус. Едва намираше сили да диша. Той залитна назад към бюрото и отново натисна бутона на уредбата.

— Шийла, донеси ми вода и аспирин, ако обичаш.

След минута Шийла почука на вратата.

— Мистър Райдър, заключено е — подвикна тя.

Той отново погледна документа, който Руфъс искаше да подаде във висшето съдилище на Съединените щати. Към Върховния съд имаше адвокатски кръг и Райдър членуваше в него благодарение на един бивш колега от армията, преминал на работа в Министерството на правосъдието. Ако изпълнеше молбата на Руфъс, щеше да стане негов официален защитник в апелационното дело. Не си представяше друг резултат от подобно действие освен тотална лична катастрофа. И все пак бе обещал на Руфъс.

Райдър легна на кожения диван в ъгъла, затвори очи и потъна в безмълвни размисли. Толкова много неща не пасваха едно с друго в нощта, когато бе загинала Рут Ан Мозли. Дотогава Руфъс нямаше прояви на насилие, само упорито отказваше да изпълнява заповеди, с което вбесяваше мнозина началници. Отначало тази подробност озадачи и Райдър. По-късно, докато го защитаваше, стана ясно, че Хармс е неспособен да изпълнява и най-просто нареждане. Но бягството му от карцера остана пълна загадка. Лишен от каквато и да било реална линия за защита, Райдър взе да подмята, че ще го обяви за невменяем, и така успя да притисне прокуратурата поне дотолкова, че да спаси клиента си от екзекуция. И с това свърши всичко. Правдата възтържествува. Поне доколкото е възможно в този свят.

Райдър отново погледна известието от армията, разкриващо черно на бяло безсрамната някогашна лъжа. Тази информация трябваше да е в досието на Хармс по време на убийството. Би дала съвсем прилична основа за защита. Някой бе прочистил личното дело на Хармс и сега Райдър разбираше защо.

Хармс искаше свобода, искаше да изтрие позора и държеше това да бъде сторено от най-висшето съдилище в страната. Отказваше да повери съдбата си на военния съд. Беше го казал изрично, докато кънтри-певецът заглушаваше думите му. И кой би го упрекнал?

Днес Руфъс разполагаше с всички предимства. Имаше пълното право да бъде изслушан и освободен. Ала въпреки това Райдър оставаше да лежи върху протрития кожен диван. Не че имаше нещо сложно. Цялата работа бе в страха — вероятно най-силното чувство, което е способен да изпитва човешкият род. След няколко години възнамеряваше да се пенсионира и двамата с жена му вече бяха подбрали приятен апартамент край Мексиканския залив. Децата отдавна вървяха по свой път. Райдър бе уморен от студените зими, които упорито се вкопчваха из низините на областта. Уморен бе да гони нови дела, усърдно да гради кариера и да надписва работни часове. Но колкото и примамливо да изглеждаше пенсионирането, нямаше заради него да остави без помощ стария си клиент. Някои неща просто са правилни, други не.

Райдър се надигна от дивана и седна зад бюрото. Отначало бе смятал, че най-добрият начин да помогне на Руфъс ще е да прати писмата на някой вестник и да разчита на могъщото печатно слово. Но нямаше гаранция. Редакторите можеха спокойно да ги изхвърлят като измислица на смахнат човек или пък така да объркат работата, че да застрашат Руфъс. Онова, което накара Райдър да се реши и да избере друг път, бе съвсем просто. Руфъс бе негов клиент и молеше адвоката си да подаде молба до Върховния съд на Съединените щати. Тъкмо това смяташе да направи. Веднъж вече бе изоставил Руфъс в беда; не желаеше да повтори. Човекът отчаяно се нуждаеше от мъничко правда, а какво по-добро място за това от висшето съдилище на страната? Ако и там не намериш правосъдие, помисли Райдър, къде, по дяволите, да търсиш?

Докато посягаше към листа върху бюрото, слънчев лъч от прозореца падна върху златните копчета на ръкавите му и пръсна напосоки из стаята светли петънца. Райдър придърпа старата пишеща машина, носталгичен спомен от миналото. Не познаваше формалните изисквания за подаване на молба до Върховния съд, но предположи, че нарушава повечето от тях. Това не го плашеше. Просто искаше да разкаже цялата истина и да смъкне камъка от душата си.

Когато привърши с писането, той понечи да сложи в един плик своя текст, писмото на Хармс и известието от армията. Сетне спря. Параноята, породена от трийсет години адвокатска практика, го накара крадешком да се вмъкне в малката работна стаичка зад кабинета и да направи копия от двата текста — своя и този на Руфъс. Пак заради същото безпокойство реши засега да запази известието от армията. След като истината излезеше на бял свят, винаги можеше да го предяви без излишни обяснения. Прибра копията в едно от чекмеджетата на бюрото и го заключи. Оригиналите върна в плика, после подири в правния справочник адреса на Върховния съд и бързо натрака етикет. Залепи го, без да добавя обратен адрес. Накрая си взе палтото и тръгна към пощенския клон на близкия ъгъл.