След още две съдебни заседания в центъра на града Фиск напусна модерната остъклена сграда „Джон Маршал“, носеща името на третия председател на Върховния съд. Родният дом на Маршал беше съвсем наблизо, но вече превърнат в музей, за да съхрани спомена за великия гражданин на Вирджиния и Съединените щати. Сигурно би се обърнал в гроба, ако знаеше какви гнусни деяния се обсъждат и защитават в зданието, посветено на него.

Фиск пое по Девета улица към Джеймс Ривър. Горещо и влажно през последните няколко дни, времето бе почнало да захладнява с наближаващите дъждове и той загърна по-плътно шлифера си. Когато запръска, Фиск взе да подтичва по платното, разплисквайки с обувки локвичките мръсна вода из вдлъбнатините на асфалта.

Докато стигне в кантората си, косата и шлиферът му бяха подгизнали, а по гърба му лазеха хладни струйки. Макар че имаше асансьор, той изтича нагоре по стълбището и отключи вратата на кабинета. Сградата беше огромна като хамбар — бивш тютюнев склад, изкормен преди време, за да приюти множество канцеларии. Мирисът на тютюн обаче се бе впил в стените завинаги. И не само тук. Карайки по магистрала 95 покрай фабриката на „Филип Морис“, за която бе споменал Боби Греъм, човек можеше да се нагълта с никотин, без дори да запали. Минавайки оттам, Фиск често се изкушаваше да метне през прозореца горяща клечка, за да види дали въздухът няма да експлодира.

Кантората на Фиск се състоеше от една стая плюс баня и тоалетна. Последното имаше значение, тъй като спеше тук по-често, отколкото в апартамента си. Той метна шлифера да съхне и избърса косата и лицето си с кърпа от закачалката в банята. Сложи кафеник на котлона и се загледа в него, размишлявайки за Джеръм Хикс.

Ако Фиск си свършеше работата отлично, Джеръм Хикс щеше да остане цял живот зад решетките, вместо да му инжектират отрова в отделението за смъртници. Смъртта на осемнайсетгодишното черно хлапе нямаше да помогне на Греъм да стане главен прокурор. Черен срещу черен, отрепка срещу отрепка — за подобно убийство рядко се намираше място дори на последните вестникарски страници.

Като ричмъндски полицай Фиск неведнъж бе оцелявал по чудо в жестоки улични схватки. Битките се прехвърляха от квартал на квартал, обхващаха целия град, раздуваха се като аневризма с размера на цяла област, оставяйки подир себе си съсипани бедняшки гета, а грамадните небостъргачи в центъра гълтаха милиони и изблъскваха все по-назад безредно разхвърляните предградия. Не само тук бе така. Престъпността връхлиташе като лавина над всички щати. А когато вълните се сблъскат, накъде ли ще тръгнат, запита се Фиск.

Изведнъж той надигна глава. Както винаги отначало паренето бе тръгнало бавно. Усети го как пъпли от корема нагоре, разлива се по гърдите. Накрая като поток от лава непоносимата жега плъзна по ръцете надолу и стигна до пръстите. Фиск се надигна с усилие, заключи кантората и смъкна ризата и вратовръзката. Отдолу носеше тениска; все същата проклета тениска. През памучната тъкан пръстите му докоснаха началото на заздравелия белег — все още изпъкнал и груб след толкова много години. Започваше малко под пъпа и следваше лъкатушния път на хирургическия трион чак до шията.

Фиск се просна на пода и направи петдесет лицеви опори без почивка, а жегата в гърдите и крайниците му се засилваше и отслабваше при всяко движение. Капка пот от челото му се стече на дървения под. Добре поне, че не беше кръв. След лицевите опори направи още толкова коремни преси. При всяко движение белегът се гърчеше като недоволна змия, присадена към тялото му. Накрая Фиск закрепи за вратата към банята железен лост и се набра дванайсет пъти. Преди време правеше двойно повече, но напоследък губеше сили. Рано или късно злото, спотаено под срасналата кожа, щеше да го надвие, да го тласне в гроба, но засега топлината изчезна; физическата умора сякаш я плашеше, показваше й, че домът все още не е опустял.

Той почисти в банята и се облече. Докато пиеше кафе, хвърли поглед през прозореца. Оттук едва различаваше в далечината брега на Джеймс Ривър. От дъжда реката щеше да набъбне. Някога през горещите летни дни двамата с брат му често плаваха по течението с лодка или с автомобилни гуми. Преди много, много години. Днес Фиск дори не припарваше до водата. Спокойните времена бяха отминали. В отеснялата рамка на неговия живот нямаше място за отдих. И все пак каквото вършеше, му доставяше удоволствие. С малки изключения. Не беше гениален адвокат от Върховния съд като брат си, но се гордееше със своята работа. Нямаше да натрупа богатство или слава, ала вярваше, че ще умре сравнително доволен от постигнатото.

Той въздъхна и се хвана на работа.

5.