Читаем Проста истина полностью

— Може пък да съм предчувствал, че ще сдъвчеш задника на едно от моите хлапета. Нямаше да ти е толкова лесно, ако имаше насреща истински прокурор.

— Като теб ли?

С крива усмивка Греъм лапна незапалената цигара.

— Гледай само, живеем в тоя проклет град, смятан за тютюнева столица на планетата, отсреща на хвърлей камък е най-голямата цигарена фабрика в света, а човек дори не може да си запали в съдебния коридор.

Той сдъвка края на цигарата без филтър и шумно засмука мириса на никотин. Всъщност в ричмъндския съд все още имаше определени места за пушачи, само че не точно там, където стоеше Греъм.

Изведнъж прокурорът се усмихна победоносно.

— А, между другото, тази сутрин са прибрали Джеръм Хикс по подозрение, че е убил някого в южния квартал. Черен срещу черен, май е някаква история с наркотици. Леле, каква изненада. Явно е искал да си попълни запасите от кокаин, а не му се вървяло по каналния ред. Само дето не знаел, че жертвата му е под наблюдение.

Фиск уморено се подпря на стената. Съдебните победи често се оказваха кухи, особено когато клиентът не може да озапти престъпните си импулси.

— Тъй ли? За пръв път го чувам.

— Идвах тук за предварителни разговори и реших, че ще е добре да те осветля. Нали сме колеги.

— Аха — сухо отвърна Фиск. — Щом сме колеги, защо изобщо пусна Поли с онова искане? — Греъм мълчеше и той си отговори сам: — Само за да ми тровиш живота.

— Човек трябва и да се забавлява на работното място.

Фиск сви юмрук и веднага го отпусна. Нямаше смисъл да си цапа ръцете.

— Да те питам като колега, имало ли е свидетели?

— О, половин дузина, оръжието на престъплението е открито в колата на Джеръм заедно с него самия. Имаме кръв, имаме наркотиците, изобщо каквото ти душа иска. Просто не биваше да го пускат под гаранция. Между другото, склонен съм да зарежа онова завеяно обвинение за продажба на наркотици, по което го защитаваш, и да хвърля всички сили в новото направление. Тъй де, нямам чак толкова сили за пилеене. Хикс е калпав тип, Джон. Мисля, че трябва да му поискаме смъртна присъда.

— Смъртна ли? Не се занасяй, Боби.

— За умишлено, съзнателно и предварително планирано убийство с цел кражба се полага смъртна присъда. Поне така пише в моя екземпляр от законите на Вирджиния.

— Не ми пука какво казват законите. Та той е едва осемнайсетгодишен.

Лицето на Греъм се обтегна.

— Странни приказки от страна на един адвокат. Все пак си съдебен служител.

— Законът е сито, през което редовно пресявам фактите, защото винаги намирисват.

— Те са отрепки. Още щом напуснат майчината утроба, почват да се чудят кому да сторят зло. Трябва да създадем детски затвори, додето не са се развихрили наистина.

— Целият живот на Джеръм Хикс може да се опише…

— Да бе, прехвърли сега всичко на скапаното му детство — прекъсна го Греъм. — Пак старата песен.

— Точно така, пак старата песен.

Греъм се усмихна и поклати глава.

— Виж какво, и аз не съм се родил със сребърна лъжичка в устата, разбра ли? Искаш ли да знаеш тайната ми? Скъсах си задника от бачкане. Щом аз мога, значи могат и те, по дяволите. Край на изложението.

Фиск понечи да си тръгне, но се озърна през рамо.

— Нека първо да видя полицейския протокол, после ще ти позвъня.

— Няма за какво да говорим.

— И да убиеш момчето, няма да те направят главен прокурор, Боби, знаеш това. Цели се по-нависоко.

С тия думи Фиск му обърна гръб и се отдалечи. Греъм въртеше цигарата между пръстите си.

— А пък ти си потърси свястна работа, Фиск.

Половин час по-късно Джон Фиск беше извън града, на среща с един от клиентите си в областния затвор. Адвокатската работа често го водеше извън Ричмънд, в областите Хенрико, Честърфийлд, Хановер и дори Гучланд. Не беше особено доволен от растящата си клиентела, но гледаше на нея като на слънцето. Ще изгрява всеки ден, докато спре веднъж завинаги.

— Заръчаха ми да поговорим, Дерек.

Дерек Браун — или ДБ–1, както го знаеха в уличните среди — имаше сравнително светла кожа и целите му ръце бяха осеяни с неприлични, злобни и поетични татуировки. От дългия престой в затвора бе заякнал; по бицепсите му лъкатушеха изпъкнали вени. Веднъж Фиск го бе видял да играе баскетбол в затворническия двор — без риза, мускулест, с още татуировки по гърба и раменете. Отдалеч приличаше на нотна тетрадка. Издигаше се във въздуха като реактивен самолет, летеше гладко напред, поддържан от нещо невидимо, а пазачите и останалите затворници се извръщаха да го погледнат с възхищение. В края на полета младежът заби топката в коша и обиколи да плесне длан с целия отбор. Но не беше чак толкова добър, че да играе в колеж, камо ли в Ен Би Ей. И ето че сега седяха един срещу друг в областния дранголник.

— Прокурорът предлага умишлена телесна повреда, престъпление трета степен.

— Защо не шеста?

Фиск се навъси. Тия момчета толкова често обикаляха съдилища и затвори, че знаеха наказателния кодекс по-добре от мнозина адвокати.

— Шеста степен е телесна повреда в състояние на афект. А при теб афектът е бил предния ден.

— Ама той имаше пищов, бе. Не тръгвам срещу Пак, когато стиска желязо, а аз не. Ти акъл имаш ли?