Читаем Признанието полностью

През първите си години в 22 Е Донте чакаше с нетърпение новини от съдилищата. Имаше чувството, че делата се движат със скоростта на охлюв. После всичко свърши, нямаше вече молби за подаване, нямаше съдии и инстанции, които Роби да атакува. Днес, когато поглеждаше назад, му се струваше, че времето на обжалванията е траяло един миг. Той си легна и се помъчи да заспи.

Броиш дните и гледаш как отминават годините. Казваш си и започваш да вярваш, че би предпочел да умреш. По-добре дръзко да погледнеш смъртта в очите и да кажеш, че си готов, защото каквото и да те чака отвъд, все ще е по-добро, отколкото да остарееш в килия два на три метра, без да имаш с кого да си кажеш една дума. И бездруго вече си полумъртъв. Моля, вземете останалата половина.

Виждал си как десетки хора тръгват и не се връщат; приемаш факта, че един ден ще дойдат за теб. Не си нищо друго освен плъх в тяхната лаборатория, евтино тяло, което да използват за доказателство, че експериментът им е успешен. Око за око, всяко убийство трябва да бъде отмъстено. Колкото повече убиваш, толкова по-твърдо вярваш, че убийството е добро.

Броиш дните и ето че не ти остава нито един. В последното утро се питаш дали наистина си готов. Търсиш смелост, но тя бързо гасне.

Когато времето изтече, никой не иска да умира.

Големият ден бе дошъл и за Рива и за да покаже на света колко страда, тя покани екипа на Фордайс у дома на закуска. Облечена в най-изискания си костюм с панталон, изпържи бекон и яйца, после седна на масата заедно с Уолис и двете им деца Чад и Мари, все още ученици в гимназията. Никой от четиримата не се нуждаеше от толкова изобилна закуска. Биха предпочели изобщо да не закусват. Но камерите работеха и докато се хранеха, четиримата разговаряха за пожара, изпепелил любимата им църква — пожар, който още тлееше. Бяха потресени и гневни. Не се съмняваха, че е дело на подпалвач, но успяваха да се сдържат и да не хвърлят обвинения срещу когото и да било — поне пред камерите. Иначе си знаеха, че огънят е подпален от чернокожите хулигани. Рива посещаваше църквата повече от четирийсет години. И двата й брака бяха сключени там. Там бе кръстила Чад, Мари и Никол. Уолис членуваше в църковното настоятелство. Станалото бе истинска трагедия. Постепенно преминаха на по-важни теми. Всички бяха единодушни, че предстои печален ден, печално събитие. Печално, но необходимо. Почти девет години бяха чакали този ден, когато най-сетне щеше да бъде въздадена справедливост за тяхното семейство и за целия град.

Шон Фордайс още беше зает с една сложна екзекуция във Флорида, но не криеше плановете си. Днес следобед щеше да пристигне с частен реактивен самолет на летището в Хънтсвил за бързо интервю с Рива преди екзекуцията. Разбира се, щеше да я чака и след като всичко свърши.

Без водещия снимките продължаваха до безконечност. Иззад кадър асистент-продуцентът подхвърляше на семейството бисери като „Смятате ли смъртоносната инжекция за прекалено хуманна?“. Рива потвърди категорично. Уолис само изсумтя. Чад дъвчеше бекон. Мари, бъбрива като майка си, заяви между две хапки, че Дръм трябва да умре в страшни мъки, също като Никол.

— Смятате ли, че екзекуцията трябва да се извърши публично?

Смесени реакции около масата.

— На осъдения се разрешава последна дума. Ако можехте да разговаряте с него, какво бихте му казали?

Както дъвчеше, Рива избухна в ридания и закри очи.

— Защо, о, защо? — изплака тя. — Защо ми отне детенцето?

— Шон ще е във възторг — прошепна асистентът на оператора. И двамата едва сдържаха усмивките си.

Рива се опомни и семейството продължи закуската. По някое време тя сръга съпруга си, който бе мълчал почти през цялото време.

— Уолис! Ти какво мислиш?

Уолис сви рамене, сякаш изобщо не мислеше.

По случайност отец Рони намина тъкмо когато привършваха закуската. Цяла нощ бе гледал горящата си църква и се нуждаеше от сън. Но Рива и нейното домочадие се нуждаеха от него. Започнаха да разпитват за пожара. Той изглеждаше смазан и без въпросите им. Минаха отзад, в стаята на Рива, където насядаха около масичката за кафе. Хванаха се за ръце и отец Рони зареди молитва. Полагайки усилия за повече драматизъм и усещайки камерата само на половин метър от главата си, той помоли Бог да прати на семейството сила и смелост, за да издържи каквото го чака в този тежък ден. После благодари за справедливото възмездие и се помоли за своята църква и нейните енориаши.

Не спомена нито дума за Донте Дръм или близките му.

След десетина превключвания на гласова поща най-сетне се обади жив човек.

— Адвокатска кантора „Флак“ — бързо изрече женски глас.

— Роби Флак, ако обичате — каза Кийт.

Бойет се завъртя и го погледна.

— Мистър Флак е на съвещание.

— Не се съмнявам. Слушайте, много е важно. Казвам се Кийт Шръодер. Аз съм лутерански свещеник от Топика, Канзас. Вчера разговарях с мистър Флак. В момента пътувам за Слоун и в колата си возя човек на име Травис Бойет. Той е изнасилил и убил Никол Ярбър и знае къде е заровено тялото. Водя го в Слоун, за да разкаже историята си. Непременно трябва да говоря с Роби Флак. Веднага.