Читаем Предани полностью

Чувам как стъпките на Нита проскърцват по дървените дъски на пода зад мен. Тя

застава с ръце в джобовете и казва на Рафи:

– Благодаря ти, че уреди това. Време е да се прибираме.

Тръгваме по улицата. Обръщам се да го погледна. Рафи стои на входа на вратата и ни

маха за довиждане.

Докато вървим към камиона, отново чувам писъци, този път детски. Минавам покрай

сподавен плач и си спомням за детството си. Как лежа в леглото си свит от болка и

бърша сълзите и носа си в ръкавите си. Майка ми переше маншетите ми на ръка, преди

да ги сложи в пералнята и никога не казваше нищо.

Когато стигаме до камиона, съм вцепенен от болката, удавила това място в мъка.

Сякаш само тя е останала жива. Не мога да поема нищо повече. Нямам търпение да се

върна към Бюрото, към топлината, сигурността, светлината и чувството, че съм защитен.

– Не мога да разбера защо хората идват тук, а не остават в градовете – казвам.

– Само веднъж съм била в неекспериментален град. Има електричество, но е на

принципа на ротацията – всяко семейство има ток по определен брой часове на ден. С

водата положението е същото. Престъпността е извън контрол и се обяснява винаги с

генетичните увреждания на хората. Има полиция, но тя не може да се справи.

– Значи Бюрото се оказва най-доброто място за живеене – казвам.

– По отношение на ресурсите – да – съгласява се Нита. – Но в Бюрото е въведена

същата социална система като в градовете, просто е по-трудно да се забележи.

Гледам как покрайнините изчезват в огледалото за обратно виждане. Само онази едва

мъждукаща улица с антично улично осветление ги дели от мъртвите сгради на пустошта.

Минаваме покрай мрачни къщи със заковани прозорци. Опитвам се да си ги представя,

когато са били светли, чисти, окъпани в светлина... някъде далеч в миналото. Около

повечето домове има дворове. Вероятно преди там е никнела зелена трева, някой се е

грижел за нея, косил я е. В онези дни в същите тези мрачни прозорци е имало светлина и

топлина. Представям си тихия живот на хората, които отдавна са загинали, а с тях – и

идилията на времето им.

– За какво точно искаше да говориш с Рафи и Мери? – питам.

– Трябваше да направим уточнения в плана – казва Нита. Светлината от таблото

осветява лицето и забелязвам няколко резки по долната устна, сякаш я е хапала

прекалено дълго и настървено. – Исках да се видят с теб, за да разберат как изглеждат

хората от експерименталните касти. Мери имаше подозрения, че такива като вас работят

за правителството, което, разбира се, не е вярно. Рафи пък... беше първият човек, който

ми показа доказателства, че Бюрото и правителството ни лъжат, че това, което ни казват

за нашата история, не е вярно.

Тук тя спира, сякаш за да усетя тежестта на думите и да успея да ги осмисля, но не

ми е нужно време да разбера. През целия си живот съм лъган от нечие правителство, от

някой лидер.

– Бюрото разказва за онзи златен век на човечеството преди генетичните манипулации,

когато хората били генетично чисти и всички живеели в мир – продължава тя. – Но Рафи

ми показа стари снимки от войни преди Чистата.

– Е, и? – питам след кратка пауза.

– Е, и? – повтаря тя скептично. – Ако генетично чистите хора са били в състояние да

водят войни, толкова катастрофални като тази, която се смята, че е предизвикана от

генетично увредените, тогава какъв е смисълът да се пропилява цялото това време и

всички тези средства, за да се коригира нещо, което по принцип е било лошо? Каква е

целта на експеримента, освен да се заблуждават хората, че правителството прави нещо

по въпроса, че работи за общото благо, без това да е така?

Истината променя всичко. Нали заради нея, за да покаже видеото на Едит Прайър,

Трис се жертва да работи с баща ми? Знаела е, че истината, каквато и да е тя, ще

промени живота ни, ще промени борбата ни, целите ни. Завинаги. И сега какво – борбата

ни е заменена с поредната лъжа. Вместо да насочат усилията си към справянето с

престъпността, бедността и глада, тези хора са избрали да се борят срещу генетичните

увреждания.

– Защо? Защо се пропиляват толкова много пари за решаване на несъществуващ

проблем? – извиквам, без да се опитвам да овладея гнева си.

– Може би хората, които се борят за разрешаване на генетичния проблем, просто са

израснали с внушението, че той съществува. Рафи ми показа пропагандата,

разпространявана от правителството за последиците от генетичните увреждания – казва

Нита. – Но не знам защо е започнало всичко. Имали са си причини, вероятно десетки.

Предразсъдъци? Желание за власт? Може би са искали да контролират генетично

увредените хора, като не спират да им втълпяват, че нещо не им е наред. А също да

господстват и над генетично чистите, като ги учат, че са здрави и пълноценни хора.