Читаем Полет 800 полностью

— Бедният Марк. Бедният Бъд. — Госпожа Уинслоу отпи глътка вода. — Много ще ми се разсърдят. По различни причини.

— Вече не става дума за тях, ако изобщо някога е ставало — казах. — Става дума за вас, за вашата правилна постъпка и за истината, за справедливостта.

— Знам… но на Бъд му е много удобно да е женен. И Марк… е, и на него му е удобно. — Тя замълча за миг. — Марк ще е съсипан… унижен…

— Бихте могли да го избегнете.

Джил се засмя.

— Сериозно ли говорите?

— Не.

Тя отново отпи от чашата си.

— После идват Марк-младши и Джеймс. Децата ми.

— На колко години са?

— На тринайсет и петнайсет. Някой ден може би ще разберат.

— Някой ден със сигурност ще разберат. Може би по-скоро, отколкото си мислите.

Тя ме погледна.

— Ще ме пратят ли в затвора?

— Не.

— Не съм ли укрила…

— Не мислете за това. Ще имат нужда от вашата помощ.

Джил Уинслоу кимна.

— Ами Бъд? Очаква ли го наказание, задето изтри записа?

— Може би. Но и двамата ще сключите сделка. — Изхъмках. — Подозирам, че главният му проблем ще е госпожа Мичъл.

— Арлийн ще превърне живота му в ад — съгласи се тя.

— Стига сте мислили за другите хора.

Без да ми отговори, Джил се поизправи и плъзна поглед наоколо, после отправи очи към градината и басейна.

— Това беше затвор с доживотна присъда.

Премълчах. Както вече споменах, трудно е да съчувстваш на богато момиче, което пие шампанско на яхта — или край басейн. Обаче разбирах неуспешните бракове и няма значение колко пари или слава притежаваш — неуспешният брак е общият знаменател на всички класи.

— Какво ще правя сега? — попита тя по-скоро себе си, отколкото мен. После ме погледна и се усмихна. — Смятате ли, че мога да направя кариера в киното?

Усмихнах се в отговор, ала не отговорих. Погледнах си часовника. Трябваше да се махна, преди черният хеликоптер да е кацнал на моравата или да се е появила колата на Тед Наш и неговите приятелчета. Обаче трябваше и да дам възможност на Джил Уинслоу да си изплаче мъката.

Тя очевидно мислеше напрегнато.

— Защо трябваше да минат пет години?

— Аз съвсем отскоро се занимавам със случая.

Госпожа Уинслоу кимна.

— Когато научих, че следствието е приключено, изпитах известно облекчение… но и угризение. Кога започнаха да го преразглеждат?

Всъщност преди час, обаче й отговорих:

— Петата годишнина през юли отново събуди интереса към трагедията.

— Разбирам. Ще дойдете ли на черква с мен?

— Хм… всъщност много бих искал. Но трябва да тръгвам. Можете ли да направите копие на записа?

— По същия начин, по който го направих предишния път — само че в обратния ред. От видеото на камерата. Как сте с техниката?

— Зле. — Изправих се. — Хайде да направим копие.

Тя стана и минахме през кухнята, откъдето взех полицейската радиостанция, после се върнахме в дневната.

Джил Уинслоу влезе в голям килер, пълен с игри и спортни вещи, и донесе видеокамера. Остави я на пода до телевизора.

Предложих да й помогна, но тя отвърна:

— Просто седнете, ако искате да го направя както трябва.

Нямах намерение да седя, докато тя си играе с вещественото доказателство на века, затова приклекнах до нея пред телевизора. Наблюдавах и задавах въпроси, докато тя свързваше видеото и камерата с дълъг кабел, по който според нейните обяснения течал аудио и видеосигнал. Видя, че съм пренавил „Един мъж и една жена“, и натисна някакъв бутон на камерата, после и на видеото.

— Сега касетата във видеото се записва върху миникасетата в камерата.

— Сигурна ли сте?

— Да. Искате ли да пусна миникасетата по телевизора?

— Не, вярвам ви.

— Можех да изтрия касетата още преди пет години — все още приклекнала до мен, каза Джил. — Можех да отрека, че записът съществува. Но ви го показах… И ви имам доверие.

— Добре. Колко време ще отнеме това?

— Колкото оригиналния запис, четирийсетина минути. Искате ли да закусите?

— Не, мерси. — Параноята пак започваше да ме обзема и си представях как Наш и компания спират пред къщата. Наистина ли трябваше да правя копие? — Може ли да превъртим до сцените на плажа, когато избухва самолетът?

— Бързате ли? — попита госпожа Уинслоу.

— Да.

Тя включи телевизора и на екрана се появи картина. Бяхме стигнали дотам, където госпожа Уинслоу духаше на господин Мичъл. Приклекнал до нея, се изчервих. Моята домакиня обаче изглеждаше странно безразлична.

— Сигурен ли сте, че не искате да копираме този момент?

— Сигурен съм.

Тя натисна бутона за бързо превъртане и движенията се ускориха. След купона с опитване на съпругите Джил превключи на нормална скорост. Нейната двойница на екрана се изправи и заяви: „Лепкава съм. Хайде да се изкъпем“.

Джил Уинслоу се обърна към мен.

— Оттук ли?

— Да.

Тя се изправи, аз също. Погледнах си часовника, после екрана, който продължаваше да показва записа. От тоя момент копирането трябваше да отнеме петнайсетина минути.

— Защо са ви два записа? — попита госпожа Уинслоу.

— Често губя разни неща.

Тя ме погледна, но не каза нищо. Подаде ми дистанционното.