Станах и усетих, че сърцето ми се разтуптява.

— Да, искам.

— Добре… но… когато го видите… надявам се, разбирате защо не мога да го покажа… нито да дам да го види някой… Много пъти… съм мислила за това… мислих и през юли, когато гледах панихидата по телевизията… всички онези хора… но има ли значение как са умрели?

— Има.

Госпожа Уинслоу кимна.

— Ако ви дам записа, може би ще намерите начин да запазите всичко това в тайна… Възможно ли е?

— Мога да ви кажа, че е възможно, обаче не е. И вие го знаете, знам го и аз.

Тя отново кимна, известно време остана неподвижна, после ме погледна.

— Елате.

46

Джил Уинслоу ме заведе в просторна дневна в дъното на къщата.

— Седнете.

Настаних се на кожен фотьойл с лице към плазмен телевизионен екран.

— Ей сега идвам.

И излезе от стаята — очевидно за да отиде при скривалището си. Трябваше да й кажа, че в къщите няма сигурни скривалища — за двайсет години, откакто бях ченге, никога не ми се бе случвало да не намеря такова скривалище. Обаче Марк Уинслоу не беше детектив, а нищо неподозиращ съпруг. Както се казва, ако искаш да скриеш нещо от мъжа си, остави го на дъската за гладене.

Изправих се и обиколих слънчевата стая. На една от стените бяха закачени снимки и видях двамата им синове — красиви момчета. Имаше фотографии от семейни летувания из целия свят и черно-бели снимки на друго поколение роднини пред лимузини, коне и яхти, които показваха, че парите им датират бая отдавна.

Разгледах една нова цветна снимка на Марк и Джил Уинслоу, направена на някакво официално събиране. Човек изобщо не би могъл да си помисли, че са семейство.

Марк Уинслоу не изглеждаше зле, само че имаше адски скромно присъствие и се изненадвах, че фотоапаратът изобщо го е заснел.

На друга стена висяха глупави плакети от голф турнири, граждански награди, професионални грамоти и други свидетелства за многобройните успехи на господин Уинслоу.

По лавиците имаше някои популярни романи и задължителните класици, но главно книги за голф и бизнес. Сред тях бяха пръснати купи от голф шампионати. Заключих, че човекът играе голф. Забелязах, че няма следи да се занимава с морски риболов, лов или да е служил в армията. В ъгъла обаче имаше махагонов бар и си представих как господин Уинслоу си прави мартини в шейкър, за да може всяка вечер да се нафирка.

Искам да кажа, той не че не ми хареса — та аз изобщо не го познавах, — а и не се отнасям с автоматична неприязън към богаташите. Обаче останах с впечатлението, че ако се запозная с Марк Уинслоу, няма да му предложа да ударим по една бира тримата с Дом Фанели.

Във всеки случай, мисля, че Джил Уинслоу беше взела решение за брака си, и се надявах, че докато търси видеокасетата, не го е променила.

На друга стена висеше маслен портрет на Джил, нарисуван преди десетина години. Художникът бе уловил големите дълбоки кафяви очи и устата, която изглеждаше едновременно скромна и чувствена, зависи как човек иска да я тълкува или какво е намислил.

— Харесва ли ви? Аз не мога да го понасям.

Обърнах се. Тя стоеше на прага, все още по халат, ала косата й беше вчесана и си бе сложила малко червило и сенки. Държеше видеокасета.

Въпросът й нямаше правилен отговор, затова отвърнах:

— Не ме бива много в изобразителното изкуство. — И добавих: — Синовете ви са много красиви.

Госпожа Уинслоу взе дистанционното управление от масичката, включи телевизора и видеото, извади касетата от кутията и я пъхна в слота. После ми подаде кутията.

Погледнах я. „Филмът е награден с два Оскара. «Един мъж и една жена». И после: «Un homme et une femme». Режисьор Клод Льолуш.“

Стикерът гласеше: „Собственост на хотел «Бейвю» — моля, върнете касетата“.

Тя седна на дивана и ми даде знак да се върна на кожения фотьойл до нея. Подчиних се.

— В ролята на мъжа, Жан-Луи, играе Жан-Луи Трентинян — осведоми ме Джил Уинслоу. — Той е шофьор и има малък син. В ролята на жената, Ан, играе Анук Еме. Тя има момиченце. Двамата се запознават в пансиона на децата си. Прекрасна любовна история, само че тъжна. Напомня ми за „Казабланка“. — И прибави: — Дублиран е.

— Хм… — Помислих си, че е възможно да съм изпуснал нещо в предишния ни разговор и че ми предстои да гледам френски филм, обаче тя ме успокои.

— Няма да го гледаме. Поне първите четирийсетина минути, върху които записах нашата касета. Ще гледаме „Една свиня и една уличница“ с Бъд Мичъл и Джил Уинслоу в главните роли. Режисьор е Джил.

Не знаех какво да отговоря, затова премълчах. Бъд Мичъл.

Погледнах я и по изражението и интонацията й разбрах, че по време на краткото си отсъствие си е казала: „Време е да изляза на чисто и по дяволите последиците“. Изглеждаше почти спокойна и като че ли облекчена, сякаш от душата й бе паднало тежко бреме. Забелязвах обаче и известна нервност, нещо напълно разбираемо, като се имаше предвид, че й предстоеше да гледа порнофилм с нея в главната роля заедно с мъж, с когото се е запознала преди по-малко от час.

Госпожа Уинслоу усети, че я наблюдавам, отвърна на погледа ми и каза: