Читаем Полет 800 полностью

— Прехвърли ми я, аз ще се заема с това. — После се обърна към мен. — Шумно градинско парти. — Пое обаждането и поговори с някого за шумното градинско парти.

Опитах се да си съставя представа за света на Джил Уинслоу. Както бях предположил, тя произлизаше от висшата средна класа и имаше много за губене, ако съпругът й разкриеше, че не е пазарувала при всяко свое излизане.

Допуснах, че господин Марк Уинслоу, банкер в „Морган Стенли“, е малко досаден — сигурно обичаше да обърне една-две чашки, играеше голф в местния кънтри клуб и прекарваше много време в големия град, на работа или с клиенти. Може да си имаше мадама. Скучните, ангажирани и богати мъже обикновено имат постоянни приятелки, които ги намират за чаровни.

От сержант Робъртс знаех, че господин Уинслоу има чувство за дълг към обществото и е член на градския съвет. Това беше много алтруистично и представляваше още един повод да не си е вкъщи поне веднъж месечно.

Госпожа Уинслоу най-вероятно бе отегчена. Сигурно вършеше доброволна работа, ходеше в града на театър, музей и пазар и когато не прелюбодействаше, обядваше с дамите.

Опитах се да си представя любовника й, обаче нямах никаква друга информация за него освен потвърждението на Наш, че е женен, и успях да заключа само, че чука госпожа Уинслоу.

Дон Жуан явно имаше светлокафяв форд „Иксплорър“ и единият от двамата имаше видеокамера, с която бяха заснели романтичното си преживяване на плажа, както може би и други подобни случаи, следователно очевидно си имаха доверие един на друг, иначе нямаше да заснемат потенциално пагубните си изневери. Може да бяха от една и съща обществена среда и връзката им да беше започнала като обикновен флирт на коктейл или танци в клуба и да бе продължила на обяд, после вечеря и накрая чук-чук.

И още нещо: въпреки че се бяха държали безразсъдно, самите те не бяха безразсъдни хора. Разбирах, че връзката им е била пресметнат риск, чиято награда — каквато и да е била тя — си струваше опасността.

И последно: любовниците не бяха влюбени. Ако бяха, вечерта на 17 юли 1996-а щеше да е истинско откровение за тях и щяха да приемат експлодиралия самолет за знак, че животът е кратък и трябва да са заедно — по дяволите съпрузите им, семействата им и подреденият им свят. И Джил Уинслоу нямаше все още да живее на Куейл Холоу Лейн 12 с Марк Уинслоу.

Естествено господин Марк Уинслоу спокойно можеше да е интересен и привлекателен мъж, нежен и внимателен съпруг, а госпожа Джил Уинслоу да е градската курва и любовникът й да е чистачът на басейна.

Смисълът да се опитвам да получа представа за госпожа Уинслоу и нейния свят се състоеше в това да определя дали мога да я убедя да ми разкаже точно какво се е случило и какво е видяла и заснела оная вечер. Ако бе казала истината на Наш, това приключваше всичко и можех да се прибера вкъщи при кожения си фотьойл. Ако имаше нещо повече от онова, което ми беше казал Наш, или нещо, което тя не му бе казала, това нямаше да е краят — а началото на преразглеждането на случая. Не бях сигурен какъв резултат предпочитам.

Сержант Робъртс затвори.

— Типична събота вечер. Много домашни купони — обикновено хлапетии, чиито родители отсъстват. — Той повика патрулна кола по радиостанцията и прати човека на адреса на шумното парти. После ми каза: — Тая вечер имам четири коли. Понякога се задейства алармена система при обир, после имам пътно произшествие, след това две възрастни госпожи, които са чули крадец — винаги две едни и същи госпожи.

Сержантът продължи да описва проблемите на полицията в малкия град, чиито жители смятат ченгетата за членове на прислугата си. Не беше много интересно, обаче ми даваше представа.

— Знаете ли дали семейство Уинслоу са извън града? — попитах го.

Той провери в компютъра.

— Нямам такава информация.

— Имате ли телефонния им номер? Сержантът натисна няколко клавиша.

— Имам повечето невписани в указателя номера, но не всички…

— Той погледна екрана. — Имам техния. Искате ли го?

— Благодаря.

Робъртс записа номера на един лист и ми го подаде. Трябваше да разкажа на Дом Фанели за местната полиция и тая отлично организирана оруелска база данни.

— Ако им се обадите или посетите дома им, трябва да знаете, че Марк Уинслоу е от хората, които не биха отговорили и на въпрос от телевизионна игра без адвоката си — осведоми ме сержант Робъртс.

— Затова, ако искате да разговаряте с нея, трябва да го извадите от играта, освен ако не сте съгласен адвокатът му да присъства. Обаче не сте го чули от мен. Нали?

— Разбирам. — Всъщност имах по-важна причина той да не е наблизо. — Направете ми услуга и им се обадете — помолих го.

— Сега ли?

— Да. Трябва да съм сигурен, че са си вкъщи.

— Добре… искате ли да им кажа нещо? Защото телефонният им идентификатор ще покаже, че се обаждат от бруквилската полиция.

— Кажете на господин Уинслоу, че има извънредно заседание на градския съвет. Или че току-що сте получили съобщение, че на Главната улица откриват латиноамерикански клуб за компаньонки.

Той се засмя.

— Да бе, така целият град ще се стече там.