Един пътен знак ме осведоми, че навлизам в окръг Насау, и смахнатият диджей съобщи, че на красивия Лонг Айлънд пак било красива събота вечер, „от Хамптън до Златния бряг, от Плъм Айлънд до Файър Айлънд, от океана до Залива… Всички яко купонясваме и се кефим!“

Майната му.

Що се отнасяше до разкритията на господин Тед Наш, разказът му си го биваше и той може би казваше истината: в оня запис не бе имало ракета. Това беше хубаво, ако бе вярно. Щях да съм изключително доволен, ако можех да повярвам, че е било злополука. И щях да съм адски бесен, ако откриех противното.

В тая игра ми беше останало да изиграя една карта, и това бе Джил Уинслоу — обаче истинската Джил Уинслоу спокойно можеше да не е жената в Олд Бруквил, накъдето се бях запътил. Истинската Джил Уинслоу можеше да е мъртва, заедно с любовника си. И ако продължавах да си пъхам носа в тая история, и аз можех да умра, даже да нямаше засекретяване и заговор — струва ми се, че Тед Наш просто искаше да съм мъртъв и след тая вечер неговите шефове щяха да му дадат картбланш.

Излязох от магистралата и се насочих на север по Сидър Суомп Роуд. Бях нервен винаги когато напусках Манхатън, обаче след Йемен можех да отида на почивка и в Ню Джързи.

Познавах тоя район от окръг Насау, защото в Контратерористичната спецчаст имаше неколцина тамошни детективи и ми бяха възложили да наблюдавам заедно с тях някакви арабски образи, които работеха и живееха там.

Продължих по Сидър Суомп Роуд между големи къщи, кънтри клуб и няколко оцелели имения от лонгайландския Златен бряг.

Завих надясно по шосе 25А, главния път в посока изток — запад през Златния бряг, и поех на изток.

Трябваше да допусна, че най-късно до другия ден Тед Наш ще е в хотел „Бейвю“ и ще разговаря с господин Роузънтал за моето посещение и Джил Уинслоу. Затова се налагаше да действам бързо, обаче освен късния час имаше проблем да се срещна с госпожа Уинслоу веднага — господин Уинслоу, който най-вероятно си нямаше и представа, че жена му се е забъркала в секс, лъжи и видео. При нормални обстоятелства щях да изчакам господин Уинслоу да отиде на работа в понеделник, но Тед Наш беше по петите ми и не разполагах с толкова време.

С население няколко души повече от моя блок, градчето Олд Бруквил си има собствена полиция, разположена на пресечката на Улвър Холоу Роуд и шосе 25А. Малка бяла сграда на североизточния ъгъл на кръстовището — човек не можело да не я забележи, според сержант Робъртс, дежурния, с когото бях разговарял.

На един светофар завих наляво по Улвър Холоу Роуд и влязох в малкия паркинг пред сградата с надпис ОЛДБРУКВИЛСКО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ. Часовникът на таблото показваше 00:17.

На паркинга имаше две коли и реших, че едната е на дежурния, а другата — на госпожа Уилсън, цивилната служителка, с която първо бях разговарял.

Ако ме бяха проследили или ми бяха поставили проследяващо устройство в колата, Тед Наш от ЦРУ или Лайъм Грифит от Отдела за служебна отговорност във ФБР сега пътуваха за насам.

Часовникът вече беше излязъл от играта, както и извънредното отпуснато ми време — сега използвах време назаем.

43

Влязох в малката чакалня. Наляво видях плексигласова стена, висока от пода до тавана. Зад нея имаше високо бюро, а зад бюрото се прозяваше млада цивилна служителка. Табелката пред нея гласеше ИЗАБЕЛ СЕЛЕСТЕ УИЛСЪН.

— Какво обичате? — попита ме госпожица Уилсън.

— Аз съм детектив Джон Кори от ФБР. — Протегнах служебната си карта към стъклото. — Преди малко ви се обадих и разговарях с вас и сержант Робъртс.

— А, да. Почакайте. — Тя се обади по интеркома и след минута от една задна врата излезе униформен сержант.

Повторих процедурата по представянето и сержант Робъртс, мускулест мъж на средна възраст, прегледа служебната ми карта. Освен това му показах значката си от НЙПУ с картата си на полицай в оставка — както й двамата знаехме, веднъж ченге, завинаги ченге.

Той ме пусна през вратата в плексигласовата стена и ме въведе в кабинета си в задната част на участъка. Предложи ми стол и се настани зад бюрото си. До тоя момент не надушвах нищо лошо, освен ризата си.

— Значи сте от ФБР, така ли? — попита сержантът.

— Да. Участвам във федерално разследване на убийство и имам нужда от информация за една местна жителка.

Сержант Робъртс се изненада.

— Тук не се извършват много убийства. Коя е жителката? Не му отговорих.

— Имате ли свободен детектив?

Това го посмути, обаче в света на органите на реда детективите разговарят с детективи, а шефът на детективите си приказва само с Господ.

— Имаме четирима детективи — отвърна той. — Единият работи по случай, вторият не е на работа, третият е в отпуска, а четвъртият, главният детектив, е на повикване. Нещо важно ли е?

— Важно е, обаче не достатъчно, за да смутим съня на главния детектив. — Прибавих: — Сигурен съм, че можете да ми помогнете.

— Какво ви трябва?

Сержант Робъртс ми приличаше на ония местни ченгета, които са готови да прекрачат границите на професионалната учтивост, ако се отнасяш добре с тях. Надявах се да няма лоши спомени от ФБР, което понякога представлява проблем.