Читаем Плът полностью

Снощи беше с него, но имаше чувството, че вече е минало много време. Прекалено много време с чувство за празнота в нея. Празнотата не я напускаше и сега. Дори се засилваше.

Хайде, разпусни групата, помисли си Алисън.

Евън очевидно не бе забелязал нейното пристигане. Гледаше напред. Вероятно към студента, който питаше колко най-кратка може да бъде курсовата работа.

— Трябва да е като полата на млада дама — обясняваше Евън. — Достатъчно къса, за да задържи интереса, но и достатъчно дълга, за да покрие най-важното.

Някои от студентите се изсмяха.

— И все пак колко? — настояваше гласът.

Евън вдигна вежди. Алисън се усмихна. Беше толкова сладък като се правеше на педант.

— Най-малкото петнадесет страници.

— На машина ли? — обади се друг глас.

— Да. С черна лента. На бяла хартия, стандартен формат. През един ред. С поле от два сантиметра и половина от всяка страна. Ако е възможно, избягвайте хартия за чернова. От нея пръстите ми почват да лепнат.

Групата бе от първокурсници. Вероятно записваха всяка негова думичка.

Евън скръсти ръце. Стоеше облегнат на катедрата, чийто ръб се забиваше в седалището му. Свали очилата си с телена рамка и попита:

— Други въпроси?

Докато чакаше, избърса стъклата с края на сакото си от рипсено кадифе. Без очила изглеждаше някак оголен и приличаше на дете. Сложи ги и отново заприлича на учен мъж.

— Няма, така ли? Тогава прочетете от страница 496 до страница 506 и във вторник елате, готови да ме смаете с познанията си по стила и вещината на Дилън Томас. Свободни сте.

Алисън се отдръпна от вратата. Никой не бързаше да напусне аудиторията. Студентите се бавеха, преди да тръгнат. Накрая започнаха да излизат — някои сами, други по двама-трима. Чу се звънецът. Студентите не спираха да излизат. Алисън чакаше нетърпеливо и накрая надникна зад портала.

Момиче от четвъртата редица продължаваше да подрежда учебниците си на купчина върху банката. Най-после се изправи, притисна нестабилната купчина към гърдите си и тръгна към вратата.

— Приятен уикенд, господин Форбс.

Той се ухили.

— Ще прекарам уикенда в диренето на голи жени в мокри шлифери.

— Ъ?

— Приятен уикенд и на теб, Дана. А и петък.

Алисън влезе в стаята. Момичето я заобиколи и изчезна.

— Голи жени в мокри шлифери? — попита Алисън.

Евън се ухили. Пъхна някакъв учебник в куфарчето си.

— Строфа, която заимствах от Дилън Томас.

— Приятелката ти Дана ще реши, че си полудял.

— От преподавателите по английска литература се очаква да са малко смахнати.

Алисън хлопна вратата и се приближи до него. Той затвори куфарчето си, обърна се и я загледа в очите.

— Как изкара? — прошепна тя. Гърлото й се бе стегнало.

— Самотно.

— Аз също.

Тя се облегна на него. Ръцете й, мушнати под сакото, притискаха гърба му. Главата й бе отметната назад. Устните й очакваха неговите.

Той я целуна. Притисна тялото си по-близо до нейното, а тя се сгуши в него. Това искаше тя. За това копнееше от снощи — да е отново с него. Ех, само да можеше да продължи завинаги. Да отидат в неговия апартамент, да са заедно, да се любят, да вечерят, да прекарат вечерта и нощта… Но това не можеше да стане и тази реалност се натрапваше по време на неговата прегръдка.

Алисън прекъсна целувката.

Положи устни върху шията му, притисна се към него, спусна ръцете си и ги навря в задните джобове на кадифените му панталони.

— Усещането е толкова приятно.

— На кое? На дупето ми ли?

— Не. Просто да те чувствам.

— Дрехите пречат.

— Въпреки това е приятно.

— Още по-приятно би било голи на пода.

— Безспорно.

— Какво ще кажеш?

Ръцете му се придвижиха към дупето й. Обхванаха го и го стиснаха през полата.

— Няма начин.

— Посочи ми поне една разумна причина?

— Вратата не се заключва.

— Като изключим това.

Тя му се усмихна:

— Не е ли достатъчно?

— Дребна подробност.

— Значи така мислиш?

— Заслужава си риска.

— Няма начин, братче.

— Страхливецът умира безброй пъти…

— А дискретността е по-добрата страна на доблестта.

— Според мен на дамата не й се чука.

Засмивайки се, Алисън се отдръпна от него.

— Ще ме изпратиш ли до работата?

— Ами… Не знам. Една добра постъпка заслужава да се възнагради и… — той сви рамене.

— Майтапиш се, нали?

— Никой няма да влезе тук.

— Откъде знаеш?

Евън посегна и разкопча най-горното копче на блузата й. Захвана се със следващото. Алисън улови китките му и отстрани ръцете му.

— Казах „Не“! Нито мястото, нито времето е подходящо. Той целуна стегнатите й устни и издиша през носа;

— Щом така смяташ — промърмори той.

Алисън се загледа в очите му. Погледът му, само допреди малко толкова дълбок и търсещ, сега беше пуст. Сякаш нещо в него се бе прекършило и вече не я забелязваше.

Той се обърна. Отвори куфарчето и извади дебел плик.

— Евън…

— Ще поостана малко. Така и така имам да преглеждам курсови работи. Освен това ми е любопитно, дали някой ще се появи тук през следващия половин час. Наречи го любопитство, ако щеш.

Алисън продължи да го гледа още известно време, без да може да повярва, че се държи така с нея. После се отправи към вратата.

— Хайде, Алисън, Какво ти става?

Не му отговори. Просто излезе.