— Ох. — Юлия издиша шумно и за миг облекчено затвори очи. Пулсът ѝ се ускори, ала този път заради огромния камък, който падна от сърцето ѝ. Тя благодари на Даниел, който изглеждаше така уморен.

— Лиза и самоубийство — поклати глава той с една тиха усмивка, сякаш повтаряше поантата на някакъв абсурден виц. Внезапно усмивката му замръзна. С тъжен поглед като на малко момче, което току-що разбира, че домашният му любимец е починал, Даниел промълви: — Може би е най-добре аз самият да скоча.

Юлия премигна. Обзе я нереалното чувство, че стои срещу напълно непознат човек.

— Какви ги говориш?

Даниел дишаше тежко.

— Затънал съм в огромни проблеми. В огромни проблеми.

Юлия потисна желанието си да погледне към часовника.

Бяха ли минали петте минути, или този път Даниел успя по-бързо да насочи темата към себе си?

Капитанът въздъхна, отмести чашата пред себе си и каза изтощено:

— По дяволите! Не бива с никого да говоря за това! Но в момента ти си единственият човек на този кораб, на когото мога да се доверя.

— Но какво е станало? — объркано попита Юлия.

— Не бива да казваш на никого. На борда имаме пасажер 23!

Глава 9

Мартин последва Герлинде Добковиц обратно в апартамента.

— Моля да ни извините — възрастната дама се обърна към стюарда и с намигване му посочи леглото. — Господин Шварц иска да ми покаже една нова поза от кама сутра.

— Разбира се — отвърна Грегор, без да му мигне окото, и се изправи от писалището.

Герлинде хвърли един поглед на Мартин, сякаш нейният стюард бе този, за чието душевно състояние трябваше човек да се притеснява.

— Той няма никакво чувство за хумор — извини се шепнешком тя, но все пак достатъчно високо, за да чуе и Грегор. — Но ми помага да завърша делото на живота си, нали?

— Радвам се, че съм ви от помощ, госпожо Добковиц!

— Да, да, а кокошките умират от кариес.

Герлинде завъртя очи и се заклатушка към един завинтен в пода глобус, чийто капак отвори и оттам извади бутилка яйчен ликьор, а цигарите си пъхна отново в джоба.

— Знам какво се говори за мен — продължи тя, след като Мартин отказа да пие каквото и да било. Той искаше отговори, не алкохол.

Герлинде си наля половин водна чаша и с наслада отпи.

— Хората мислят, че пилея по моретата наследството на съпруга ми. А всъщност аз бях човекът с парите в семейството. Строителната фирма бе моя. Приписах я на бедния кретен заради данъците. Знаете ли с какво мото рекламирахме строежа на пътища? — Тя се засмя преди поантата. — „Добковиц: Слагаме камъни на пътя ви!“

Мартин не реагира.

— Много интересно, но вие искахте да ми…

— И знаете ли защо наистина съм на борда? — Герлинде отпи още една глътка от лепкавата течност с цвят на гной, която Мартин за нищо на света не би преглътнал.

— Не за почивка. Не за да пропилея последните дни от живота си, преди да ме пъхнат в дървена пижама, а за да бачкам. — Тя махна с дясната си ръка във въздуха. — Грегор, кажете му над какво работя!

— Имам честта да ви помагам при писането на една книга. — Послушно отговори стюардът, който, изглежда, не знаеше какво да прави — дали да си тръгне, или да продължи с отговорите.

— И не каква да е книга! — Герлинде триумфално плесна с натруфените си с огромни пръстени ръце. — А трилър за потулените престъпления в открито море. Затова съм така добре информирана. Заради проучванията си. Имам навсякъде очи и уши и всяка нощ предприемам контролни обиколки. — Тя посочи инвалидната си количка. — Както и да е… Само заради това успях да го видя.

— Какво видяхте? — попита Мартин. Междувременно бе станал толкова нетърпелив, че му идеше да хване с две ръце набръчканата ѝ шия и да изтръска истината за мечето от нея.

— Момичето. В началото искаха да ме заблудят, че бил само чувал с пране. Ала откога чувалите с пране плачат посред нощ на трета палуба и са пребледнели като Исус на Разпети петък?

Тя постави чашата с ликьора на едно шкафче и се шмугна покрай Мартин в съседната стая през една люлякова завеса, която разделяше двете помещения на апартамента. Той я последва и се озова в стая, която напомняше на началните кадри от някой психотрилър, в който убиецът закрепя с габърчета на стената колаж от вестникарски изрезки със статии за неговите деяния и с ножовка избожда очите на следващата си жертва.

— Това е кабинетът ми за разследвания — лаконично обясни Герлинде.