Читаем Отвъд полностью

Вървяхме в приблизително северна посока, към следващия скален остров, който се възправяше пред нас като наситена тъмнота в слабия зрак на звездите. Той не се отклони от него и не спря, а започна да изкачва стръмнината бавно и толкова уверено, както аз, зрящият, едва ли бих могъл да го направя посред бял ден. При това използваше за запазване на равновесието само едната си ръка. Другата постоянно държеше така, сякаш някой, когото не виждахме, вървеше до него и го бе хванал за тази ръка. При високите крачки дори създаваше впечатление, че е дърпан. Можех ясно да виждам тези неща, понеже се намирах непосредствено зад него. Халеф и персиецът ме следваха. Най-изненадващото беше, че ние тримата често се препъвахме и подхлъзвахме в тъмнината, но слепецът — не. И нагоре не водеше никакъв път, защото навярно кракът на човек още не бе докосвал тази висока скална група. Имаше места, където трябваше да прибягвам към помощта на ръцете и да се задържам, Ел Мюнеджи не го правеше. Беше ми непонятно.

Когато стигнахме, ние спряхме най-напред да успокоим ускореното от изкачването дишане, Ел Мюнеджи — не. Той се помоли тихо, после посочи една намираща се пред нас по-издигната част и каза:

— Седни на този камък! Аз ще остана прав, защото само тялото се уморява, но духът не познава отслабване на своята сила, и не моето тяло, а моята душа ще чуеш сега да говори.

Откликнах на поканата, Халеф и баш насир седнаха до мен. Известно време старецът стоя неподвижно, леко наклонил глава настрани, сякаш се ослушваше в далечината. Намирахме се в необичайно напрежение. Сега започна:

— Приемете моя поздрав, пилигрими на тази земя, приемете го на езика на вашия свят! Ако ви говоря по нашия начин, нищо няма да доловите, защото ушите ви имат възприятие само за звука. Но ние не говорим със словесни излияния, не, нашето слово е делото.

Заслушахме се удивено, защото това не беше гласът на мюнеджията, а съвсем друг. Бях слушал имитатори на гласове, чиито постижения определено бяха отлични, но едва ли някой от тях бе в състояние не само гласа, но и неговата изразителност да промени. Ако не го виждах да стои пред мен, щях да бъда убеден, че ни говори друга личност. Той продължи:

— Отправете погледи нагоре към небесния шатър! Над и зад вас се намират звездите на Херкулес, вдясно са съзвездията Орел и Делфин, вляво — Змия, а пред вас — Змиеносец, Ра’с ал Гхул (Алгол); на Персей и стотици светове, които вие различавате само като дребни точки. Над тях се претегля Саман игхриси, (Млечния път) състоящ се от неизброими небеса, всяко от които води в друго, ново небе. Така поглеждате от вас към всички страни навън и навътре в милиони и милиарди вечности и въпреки всичко считате своето нищожно земно знание за достатъчно умно да открие Господаря и Създателя на тези светове в последното, най-велелепното от небесата. Казвам ви, няма небе, което да е последно. Както всички тези небеса образуват само едно-единствено, така и Господаря не бива да се търси само в него, нито в някое особено. И ако вие не го намирате в съсредоточието на вашия земен небосклон, то напразно ще го търсите там, в онези небеса. Вие не го намирате нито тук, нито там, защото отваряте погрешни очи, но истинските държите затворени. Търсите го така, както се стремите към опознаването на земните неща, а именно с очите на вашето оскъдно знание. Очите на вярата обаче държите затворени за него.

Направи пауза. Досега беше говорил с пълен глас, сега продължи, както когато човек иска да говори проникновено, със снишен тон: