— Е? — попита най-сетне Халеф шейха. — Нали се канеше да ги застреляш. Ето ги. Стори го!

— Ийл’ан дакнак! (Проклета да е брадата ти!) Ти си един измамник отвътре и отвън. Не желая повече да си имам работа с теб.

Който познава вниманието, с което Халеф се отнасяше към своята доста оскъдна на косми брада, може да си представи колко силно докачен се почувства. Той измъкна рязко камшика, просече със свистене въздуха и отговори гневно:

— На драго сърце ти вярвам, че не искаш да си имаш повече работа с мен, защото въпреки твоята висока колкото баир глупост не може да не съзнаваш, че изгуби играта. Що се отнася до брадата ми, никой не може да я опозори. А твоята при следващата ти хулна дума така ще ошмуля от лицето с курбача, че косъм няма да остане. С вас свършихме до утрото. След събуждането утринният ви поздрав ще бъде бастонадата.

Тези думи се отнасяха за пленниците, но и за нас беше време наистина да помислим за спане. Трябваше да се подсигурим срещу бени кхалид. В тази връзка Халеф даде на караулната служба, в която щяха да участват и войниците, толкова точни заповеди, че от изненада не можехме да се опасяваме. Горивен материал, ако се отнасяхме пестеливо, имаше достатъчно в наличност, за да подсигурим поне донякъде светлина за поенето на камилите. Заради събирането на водата това щеше да продължи с паузи през цялата нощ.

Халеф, Кара и аз отидохме да вземем конете си и ги отведохме отсреща при тахтиревана. Тук щяхме да легнем за закрила на Ханнех и Ел Мюнеджи. Персиецът дойде след нас и ние нямахме нищо против да остане. Вързопа със „Съкровището от крайници“ беше взел под грижовен надзор.

Ел Мюнеджи седеше с облегнат на скалите гръб и спеше. За удовлетворяването на неговите физически нужди Ханнех се бе погрижила вечерта. Храна поел малко, но вода вземал по-често. Почти цялото време, изключвайки „факелното шествие“ до бени кхалид, прекарал в своята полусъница и постоянно пушене. Както ни осведоми на другия ден Ханнех, никак не било удобно за нея толкова често да му дава огън. Тютюн и кибритат97 имала достатъчно, наистина, но тъй като припламването на клечките не бивало да бъде видяно отсреща при нас, била принудена да извършва запалването зад носилката и сама да прави първите дръпвания. С риск да бъда упрекнат в бъбривост, ще направя издайническата забележка, че бедуинските жени не са съвсем неопитни в паленето на чибука, а Ханнех в никой случай не стоеше в тая работа по-назад от своите съплеменнички. Стара, много стара и пропита с никотин беше лулата на слепеца, ала изпълненото с милосърдие женско сърце умее да преодолява такива препятствия.

7. Везните на справедливостта

Както обикновено преди лягане помилвах врания си жребец, казах му обичайната сура в ухото и се увих после в хаика да спя. Но това намерение засега нямаше да успее, защото тъкмо многовъзпяваният ефенди Морфей се промъкна край тахтиревана да ми затвори очите, Ел Мюнеджи се размърда и започна да си говори по странен начин, все едно че чувах гласа на сънена птица. Тези тихи, откъслечни звуци бяха последвани от полугласни, по-добре свързани думи.

— Той е тук…? Да, слушам те… ще му кажа… ще тръгна с него… води ме само…!

Слепецът отдели гръб от скалата, раздвижи търсещо глава на две страни и попита:

— Тук ли е хаджи Акил Шатир ефенди?

— Да, тук лежа — отвърнах аз.

— Нека душата ти сега не заспива! Един лъч ще се спусне от небето, трябва да те намери подготвен, отвори му своя вътрешен мир и го приеми с благодарност.

Как звучеше? Беше свързана реч. Беше неговият глас и все пак сякаш не неговият.

— Стани! — продължи той. — И ми помогни да се изправя и аз! Трябва да те водя.

— Накъде? — попитах, като отметнах хайка и се надигнах.

— Не знам. Не питай! Ще видиш.

Подадох му ръка и го изправих.

— Ела, следвай ме!

Докато изговаряше тази подкана, той пусна ръката ми и напусна мястото с твърди, сигурни крачки. Другите се бяха събудили. Станаха.

— Сихди, бива ли и аз да дойда с теб? — прошепна Халеф.

— Да.

— А аз? — попита тихо персиецът.

— От мен да мине. Кара трябва да остане при майка си.

Ел Мюнеджи вървеше пред нас, без някой да го води. Навлезе в пустинята. Стойката му беше изправена, всяка негова крачка — сигурна и решителна, сякаш вървеше по отъпкана пътека. Сякаш не бе тъмна нощ, а светъл ден, и той не беше сляп, а зрящ. Следвахме го с удивление.