Читаем Нощен ездач полностью

Изпита срам, който коварно разпали още повече гнева му, стисна челюсти и заби пети в хълбоците на кобилата. Животното подрипна като ужилено и той изведнъж се озова извън сянката на конюшнята сред ослепителния трептящ следобеден зной.

Излезе извън града и пое по пътя за воденицата на Мъри.

Прекоси малкото дървено мостче над рекичката, чиито вода сега бе застояла и покрита с жабуняк, и когато се изравни със сгушените един в друг кедри, дръпна юздите. Ето боровинките, ето ги бъзът и смрадликата. Листата на храстите бяха покрити с бял прах. Дъфи бе убит точно по това време на годината, в същия сезон. Беше същата суша, както и сега, а прахолякът кротко се пластеше върху неподвижните крайпътни листа. Когато тялото е паднало, белият прах го е приел като пухена постеля и омекотявайки силата на удара, се е вдигнал на малки облачета. И веднага е попил кръвта от раните. Тялото е било преместено от пътя в храсталака. Убиецът се е позавъртял на мястото, където е текла кръвта, озърнал се е и почти несъзнателно е започнал да го зарива с прах. Да, точно така трябва да е направил!

Застанал край пътя до кобилата си, Пърси Мън се вторачи в земята, сякаш очакваше да открие някоя останала следа, ала освен белия прах там нямаше нищо. Скочи на седлото и препусна.

Бараката на Тривелиън беше все същата, каквато я помнеше — кутийка от вертикално сковани дъски, прозиращи изпод отдавна изпадалата мазилка, клекнала направо върху отъпканата гола земя. До нея се извисяваше огромно каучуково дърво, от чиито корени пръстта сякаш се беше отдръпнала. В прахоляка под него се ежеше накокошинена ярка. Мън влезе през отворената дворна порта и се отправи към къщата.

Застанала на прага, жената на Тривелиън го наблюдаваше да се приближава и слиза от кобилата. Той преметна юздите през изкривения дирек и тръгна към нея по спечената земя. Тя бе сплела ръце на корема. Забеляза, че макар да не беше дребна жена, прашните й боси нозе изглеждаха малки и мършави като на дете.

— Добър ден — поздрави той и се вгледа в лицето й, докато тя се канеше да каже нещо. То издаваше някаква предварителна съсредоточеност и усилие, което намери израз в откъсналата се от устата й дума:

— Здравейте.

— Мъжът ви тук ли е? — попита Мън.

— Да, тук е.

— Мога ли да го видя?

— Заповядайте, седнете, ей сега ще го повикам! Сече дърва и ако… — едната й ръка помръдна в приканващ жест, но нерешително увисна във въздуха.

— Не, благодаря — поклати той глава. — Сам ще отида да поговоря с него, стига да ми кажете къде е.

— Ей там, отзад — отвърна жената. — Ама да бяхте влезли… — и ръката й отново едва-едва помръдна.

— Не, благодаря — повтори Мън и бързо се отдалечи.

Не искаше повече да остава насаме с нея.

Сви покрай къщата и мина под клонака на каучуковото дърво. След малко чу ударите на брадвата — резки, но някак успокоително кънтящи в следобедната тишина. На петдесетина ярда от бараката зърна и самия Тривелиън. Видя и замахването на брадвата и проблесналия върху острието й лъч. Когато наближи на двайсетина стъпки от него, рязко го извика по име. Облегнат на брадвата, оня вече го чакаше.

— Здрасти — поздрави Тривелиън.

Тривелиън — започна Мън, заставайки точно пред него, — разбрах, че си се опитал да изнудиш мистър Соръл. За петстотин долара!

Лицето на другия остана все тъй невъзмутимо. По-точно мъжът само присви очи, сякаш светлината в момента беше прекалено силна за него, но не отговори.

— Искам да ми кажеш вярно ли е това, и то още сега!

— Не се бъркам във вашите работи — отвърна бавно Тривелиън, вече без да го гледа, вперил примигващи очи нейде в хоризонта. — И не разрешавам на никого да се бърка в моите!

— Искам да знам! И без лъжи!

— Лъжи ли? Досега никой… — и ръцете му се впиха още по-силно в дръжката на брадвата, а тънката червеникава кожа върху кокалчетата на пръстите му побеля.

— Глупак! — произнесе Мън с равен тон. — Имаш си нива, а ето че сега…

— Петнайсет акра! — изхрачи се в прахоляка оня. — И всеки метър е ипотекиран!

— И така си се подредил, че ще трябва да напуснеш околията. Как изобщо можа да го сториш, след като това са ти единствените приятели!?

— Хайде, хайде! — прекъсна го Тривелиън и обърна все така присвитите си очи към него. — Какви приятели могат да ми бъдат те, щом пръста си не са помръднали за мен? Нищо не им дължа! Никому нищо не дължа!

— Знай обаче, че сега могат да направят нещо, което никак няма да ти се хареса! Не казвам, че ще го направят, ала хубаво ме чуй: Най-добре ще е да се махнеш, и то веднага! Не утре, а още днес! Ето! — Мън измъкна от джоба си портфейла и извади две банкноти, едната от десет, а другата от пет долара. — Вземи това и се махай! Незабавно!

Тривелиън погледна банкнотите, но лицето му остана все тъй безизразно.

— Махай се! И върви дотогава, докато ти стигнат парите! Пиши ми къде се намираш и ще ти съобщя кога можеш да се върнеш! — Дордето побутваше парите към якия мъжага, почти докосвайки прогизналата му от пот синя риза, гласът на Мън се сниши и стана някак припрян: — Ще се погрижа както и по-рано тютюнът ти да бъде обран и изсушен. Ще…