Читаем Нощен ездач полностью

— Благодаря, сър — кимна Мън и тъкмо да хване протегнатата ръка, когато забеляза, че цялата е в бинтове. Неволно се сепна, а погледът му се закова върху грижливо стегнатите превръзки. Пръстите бяха омотани поотделно и приличаха на огромна, неудобна ръкавица — същинска бухалка. Тогава се сети.

— Няма да ме заболи — увери го професорът и се ръкува. — Малка неприятност, която времето и грижите на моя учен зет ще излекуват — и той кимна към рижия. — А и…

— Импетиго, но много упорит, за съжаление — добави оня.

— За мен е чест да стисна ръката на един млад, ала толкова ценен за обществото човек — продължи професорът. — Казвам го аз, старецът, който всеки момент ще напусне бойното поле, за да отстъпи място на по-младите.

— Благодаря, сър — отвърна Мън. — Поласкан съм.

Но забеляза, че професорът май не беше много стар — не повече от шейсетте, помисли си той. На главата си нямаше ни един бял косъм, а старостта едва бе докоснала рижаво-кафеникавата му, рядка брада, която се спускаше на фитили от мършавите бузи досущ като троскот, дето едва намира къде да се захване върху безводния каменлив скат.

Крисчън го представи и на рижия дългурест мъж. Оказа се някой си доктор Макдоналд, зет на професор Бол, и както сам отбеляза, родом от щата Луизиана, но натурализиран кентъкчанин.

— Да, сър, натурализиран кентъкчанин — повтори професорът. — Стига да е свястна, жената може много да направи за мъжа. Колцина са отървавали от проклятието на бутилката или пък са ги извеждали по пътя на спасението. И не без известна бащинска гордост искам да отбележа, че моята дъщеря Корделия направи от доктор Макдоналд почти кореняк кентъкчанин.

— Тъй си е — съгласи се оня и се усмихна безгрижно и благо. Безгрижно като човек, който намира света за добре подреден, а сам той се чувства в него като у дома си, и благо — като такъв, дето изживява повечето си удоволствия насаме. — Да — повтори той и отпусна върлинестото си тяло в люлеещия се стол, а дългите му жилести китки легнаха на коленете.

Какво ли правят тук, запита се Мън. Очевидно не бяха дошли случайно, защото от думите на Лусил Крисчън „Другите са вече тук“ се подразбираше, че са били поканени и вероятно са чакали него. Макар и бегло, все пак познаваше професор Бол, но не го бе виждал от години. Той имаше ферма в околия Хънтър и пишеше писма до вестниците за опазване на плодородието на почвата и други проблеми от тоя род. Спомни си, че бяха изпъстрени с цитати от Томас Джефърсън и Джон Тайлър, а така също и с латински сентенции — най-вече от Вергилий. Беше директор и на някакво военно училище. За доктор Макдоналд обаче не бе чувал.

— Познавам чичо ви, дето е от нашия край — разправяше в това време професорът.

— Чичо Морд ли? — учуди се Мън.

— Мордесай Мън. Беше истински християнин, уверявам ви. Пълно олицетворение на безгрижния воин,

… комуто се паднала тежка задача със Смъртта и Теглото в крак да върви — печално шествие, нали? Но полза извлякъл човекът дори!

Ето ви един завършен портрет на Мордесай Мън.

— Драго ми е да го чуя — отвърна Пърси Мън.

— Както е казал поетът, заедно водехме стадото, защото и двамата бяхме във военната академия на професор Боуи. Да, дружахме и много добре го познавах. Сечеше му пипето и беше славно момче, но за съжаление учението никак не му вървеше. Колко ли пъти ми е казвал: „Дълъг — тъй ме бяха кръстили, защото и като момче си бях дългуч, — сега, Дълъг, ти ще ми направиш превода от Цицерон, а когато следващия път тръгнеш да ловиш катерички, аз ще ти дам капси.“ И аз го правех, но доколкото си спомням, нито веднъж не посегнах към капсите му, защото и тогава, както и сега, спортът не ме влечеше, но за сметка на това обичах красивите думи. Може да се каже, че Мордесай тъй и не отпи от извора на знанието. Като че ли не го свърташе на едно място. Приказвах му, молех го, а той отвръщаше: „Знаеш ли, Дълъг, ако остана на едно място, ще ми се приспи.“ И наистина заспиваше — дълбоко, като човек, който притежава онова безценно съкровище, наречено чиста съвест. Тъй беше — професорът най-неочаквано се наведе напред и със светкавичния устрем на пепелянка източи дългия си врат и старателно се изплю в мъртвата, сивкава пепел на студеното огнище.

Бога ми, помисли си Мън, нима ще говори цяла нощ? Забеляза, че Бил Крисчън се взира навъсено в празното огнище. Главата му беше наведена и светлината от лампата падаше точно върху гладката, розова повърхност на лисия му тил. Доктор Макдоналд пък се излежаваше в люлеещия се стол, разкрачил нозе със заклещена незапалена лула между оголените му в потайна полуусмивка зъби.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Земля
Земля

Михаил Елизаров – автор романов "Библиотекарь" (премия "Русский Букер"), "Pasternak" и "Мультики" (шорт-лист премии "Национальный бестселлер"), сборников рассказов "Ногти" (шорт-лист премии Андрея Белого), "Мы вышли покурить на 17 лет" (приз читательского голосования премии "НОС").Новый роман Михаила Елизарова "Земля" – первое масштабное осмысление "русского танатоса"."Как такового похоронного сленга нет. Есть вульгарный прозекторский жаргон. Там поступившего мотоциклиста глумливо величают «космонавтом», упавшего с высоты – «десантником», «акробатом» или «икаром», утопленника – «водолазом», «ихтиандром», «муму», погибшего в ДТП – «кеглей». Возможно, на каком-то кладбище табличку-времянку на могилу обзовут «лопатой», венок – «кустом», а землекопа – «кротом». Этот роман – история Крота" (Михаил Елизаров).Содержит нецензурную браньВ формате a4.pdf сохранен издательский макет.

Михаил Юрьевич Елизаров

Современная русская и зарубежная проза
Измена в новогоднюю ночь (СИ)
Измена в новогоднюю ночь (СИ)

"Все маски будут сброшены" – такое предсказание я получила в канун Нового года. Я посчитала это ерундой, но когда в новогоднюю ночь застала своего любимого в постели с лучшей подругой, поняла, насколько предсказание оказалось правдиво. Толкаю дверь в спальню и тут же замираю, забывая дышать. Всё как я мечтала. Огромная кровать, украшенная огоньками и сердечками, вокруг лепестки роз. Только среди этой красоты любимый прямо сейчас целует не меня. Мою подругу! Его руки жадно ласкают её обнажённое тело. В этот момент Таня распахивает глаза, и мы встречаемся с ней взглядами. Я пропадаю окончательно. Её наглая улыбка пронзает стрелой моё остановившееся сердце. На лице лучшей подруги я не вижу ни удивления, ни раскаяния. Наоборот, там триумф и победная улыбка.

Екатерина Янова

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Самиздат, сетевая литература / Современная проза