Читаем Нощен ездач полностью

— А на мен лани ми платиха по четири долара и половина на сто фунта първата ръка — и Крисчън предизвикателно пристъпи напред. — Мошениците му недни!

— Колкото и повече да плащат сега, правят го само и само за да подбият цените на сдружението. За тях това е все едно да си вложат парите в банка, Бил — капитанът извади лулата си, натъпка я и внимателно я разпали. — Смятат, че всяка добра цена, която заплатят на хора извън сдружението, ще събуди недоволство у някои от членовете му и ще ги накара да се замислят дали не е по-добре да излязат от него, за да си вземат своето, докато все още може.

Крисчън застина като истукан насред стаята, свил месести лакти и почти сбрал длани на гърдите си, а пръстите му се разтваряха и свиваха, сякаш за да уловят някакъв невидим предмет.

Само да пипна аз някой да ми играе двойна игра и да продаде макар и едно листо извън сдружението, след като е влязъл веднъж в него! — изрече бавно и отчетливо той, а устните му леко се изкривиха, оголвайки здравите му пожълтели зъби. — Че тогава да го питам аз! — и завъртя ръце в бързо усукващо движение.

— По-кротко, Бил — прекъсна го капитанът. — Човешко е някой да се опита да се измъкне и да си продаде реколтата, когато намери за добре. Трябва да го очакваме. Това е част от играта. Винаги е било така. И господ бог е избрал дванайсетина честни мъже, ала измежду тях пак се намерил един да го предаде.

— Абе той само да… — изсъска Крисчън.

— Да, Бил, добър познавач е бил нашият господ бог. От всичките дванайсет се излъгал само в едного! Чудно ми е само как някой друг не е надхитрил Юда и не му е подбил цената?

Крисчън отново седна на мястото си. Пръстите му с плоски дебели нокти започнаха да усукват периферията на черното бомбе отпреде му. Цял следобед остана мълчалив и навъсен.

Често, почти на всяко съвещание на управителния съвет, Пърси Мън усещаше как всеобщата увереност и въодушевление заразяват и него. Всичко започваше да му се струва много лесно, трудностите — въображаеми, а бъдещето — от ясно по-ясно. Бе нещо подобно на живителната и преобразяваща топлина на алкохола в стомаха. Завладееше ли го веднъж това чувство, вече нито примерът на капитан Тод, когото боготвореше, нито навикът му да разчопля някоя идея, докато съвсем не я разнищи, можеха да го освободят от него. Той изучаваше безстрастното или разцъфтяло в усмивка зад късо подстриганата брада лице на капитан Тод и се дивеше на спокойствието, което му се струваше като някаква дълбока увереност в себе си, на предпазливостта, на незаинтересоваността и търпението му към околния свят. Може би остаряваше. Сигурно вече наближаваше седемдесетте. И все пак неговото поведение като че ли изневеряваше на умората и скептицизма на старостта. Вероятно човек можеше да стане като капитан Тод само ако някога в живота си е изпитвал непоколебима убеденост или силна вяра. С други думи, ако е бил достатъчно твърд, та когато картите вече са се обърнали, пак да е останал верен на себе си. Мън си спомни как някой му бе разправял, че веднъж в Южен Тенеси капитан Тод удържал брода на една заледена река цяла нощ и половин ден само с четирийсет-петдесет бойци срещу няколко кавалерийски роти на янките. Трябва да е било през последната зима на войната, когато Худ1 се е мъчел да изведе от щата остатъците от своята армия. Едва ли е имало човек, който да не е виждал, че всичко е било загубено, че нещата отивали към провал. Но капитан Тод и хората му лежали цяла нощ сред храстите и канарите, чакайки следващата атака не само през нощта, ами и след като съмнало, след като вече било достатъчно светло, за да видят не само колко много са ония оттатък, но и колко още приближават. На няколко пъти Пърси Мън се запита дали другите, които не бяха загинали при брода или по-късно, дали онези, които бяха останали живи, сега, вече остарели, са заприличали на него? И дали в онази нощ край брода са издържали не поради личната си убеденост и вяра, а просто защото в този миг са черпели заедно от богатата и непоколебима увереност и вяра на друг човек? На капитан Тод например?

Ала сега, сякаш обзет от дълбока, неизказана сигурност, на която можеше да разчита, капитан Тод седеше сред останалите вън от хаоса на всеобщото въодушевление, подкрепян от вяра, различна от вярата в събитията и обстоятелствата, които са подвластни на промени и случайности, на мимолетни попълзновения и човешки слабости. Той приличаше на огромна сива канара, все още незалята от бурен, прииждащ поток. Знаеш, че когато сезонът на дъждовете отмине и укротените води се отдръпнат в обичайното си скромно русло, канарата пак ще бъде там, все същата и все така неуязвима. Може би капитан Тод беше толкова самоуверен, защото не вярваше в случайностите и събитията. Защото бе наясно, че те са слепи. Като прилепи.