Читаем Нощен ездач полностью

Първоначалното недоумение и объркване на Мън изведнъж приеха определена форма и изкристализираха в думата „Не!“, откъснала се решително от устата му. Звукът на непринудения отказ предизвика у него изненада, същата, каквато забеляза и по лицата на приятелите си. И добави, поклащайки недоверчиво глава:

— Нямам работа в съвета. Много се радвам, че искате да бъдем заедно и държа да го знаете, но не ме бива за тая работа. Най-добре ще е просто да ви откажа.

Изненадата вече бе изчезнала от лицето на сенатора и то отново бе разцъфнало в усмивка.

— Не, момчето ми — поклати той укорително глава, сякаш имаше пред себе си хлапак, — на нас ни беше ясно, че ще се наложи да те поувещаваме. Очаквахме да се изненадаш. Но това е изненада единствено за теб. Може още да не си разбрал, момчето ми, но ти си една от надеждите на нашия край. Имаме нужда от теб. Млад си. Тези дъртаци тук — и той покровителствено кимна към спътниците си, — пък и всички ние имаме нужда от малко свежа кръв.

Мън продължаваше да клати глава.

— Не бива да оставяш скромността да попречи на дълга ти — поде отново сенаторът. — Тя, твоята скромност…

В крайна сметка Пърси Мън прие.

Ала не скромността бе причина за неговия първоначален, почти непочтителен, откъснал се спонтанно от устата му отказ. Когато сенаторът заговори за нея, той го увери, че не го прави от скромност. Не му стигнаха обаче думи, за да обясни както на него, така и на Крисчън и на Силс кое точно го бе накарало да откаже. Нито пък успя, застанал пред тях насред кабинета, сам да си даде ясна сметка защо го бе сторил. Ако можеше да назове скрития, но яростен подтик, който изблъска онова „Не!“ из устата му, може би щеше да му се подчини и да не отстъпва пред любезността на сенатора, безцеремонността на Крисчън, пред студеното и ехидно мълчание на Силс. Разумът и логиката му обаче бяха влезли в съюз с неговите приятели и го бяха заставили да приеме. В живота на един млад, трийсетгодишен мъж такъв случай не се предоставя всеки ден. И той не биваше да го пропуска.

И все пак месеци след това, отдал се вече телом и духом на делата на сдружението и без ни най-малко съжаление разбрал, че то все по-често и по-често изисква от него не само енергия и интерес, но и посяга към най-дълбоката му същина, Пърси Мън продължаваше да размишлява над това, кое го бе накарало да откаже онзи подиробед. Знаеше, че то няма нищо общо нито със скромността, нито пък със страха, че няма да се справи. Той също можеше да стори онова, на което те бяха способни.

Затова дори след като свикна с новото си положение, призна пред себе си, че макар и неосезаемо, то бе далеч по-важно за него от скромността, тъй като го бе развълнувало до дъното на душата. Честността към него самия изискваше да признае този факт, когато си припомни как след като даде съгласието си и ония излязоха, се почувства обезкуражен и засрамен, сякаш бе проявил неподозирана досега слабост. Сякаш стомана се бе отчупила с трясък на мястото, където се бе стаила шупла, или пък незримо прогнил клон се бе прекършил. Изпита непреодолимо желание да се втурне на улицата, да ги догони и да им каже, че няма да го стори, че е променил решението си.

Не ги последва, но почти веднага след като се пребори с желанието си да го направи, отиде в яхъра и нареди да оседлаят кобилата му. Докато чакаше, започна да се разхожда нагоре-надолу по алеята между конюшнята и хотела. Момчето нещо се бавеше. Когато най-сетне изведе кобилата, Мън се метна на седлото и без да каже дума, я пришпори. Стигнал покрайнините на града, видя на запад ширналия се бял прашен път и почувства, че изгаря от нетърпение. Следобедът беше горещ, слънцето все още бе високо и продължаваше да сипе жар, а въздухът не помръдваше. От двете му страни се бяха опнали все още неорязани тютюневи ниви, правите им лехи в идеален ред се отдалечаваха зад гърба му, а накрая се сливаха в разлято тъмнозелено море — същинската плът на полето. Големите, месести, клюмнали вече листа по стеблата край пътя тънеха в белезникавия прахоляк, вдиган от колела и копита, полепнал по тях. Препускаше прекалено бързо, съзнаваше го и се проклинаше, задето е такъв глупак дори тогава, когато се привеждаше напред, наслаждавайки се на гъвкавата мощ, с която животното вбиваше копита в прашния път. Искаше му се да се прибере у дома, искаше му се да види Мей.

Завари я в градината. Дори не си направи труда да влезе в къщата, защото бе сигурен, че ще я намери тук. Беше влетял в яхъра, където при вида на кобилата негърът бе възкликнал:

— Божке мили, мистър Пърс, че тя без дъх е останала!

— Няма страшно! — отсече Мън, скочи от седлото и му хвърли юздите. — Погрижи се за нея! — нареди той и с бързи крачки се отправи през двора към широката сенчеста морава. Прекоси я, заобиколи къщата и се озова в градината.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Земля
Земля

Михаил Елизаров – автор романов "Библиотекарь" (премия "Русский Букер"), "Pasternak" и "Мультики" (шорт-лист премии "Национальный бестселлер"), сборников рассказов "Ногти" (шорт-лист премии Андрея Белого), "Мы вышли покурить на 17 лет" (приз читательского голосования премии "НОС").Новый роман Михаила Елизарова "Земля" – первое масштабное осмысление "русского танатоса"."Как такового похоронного сленга нет. Есть вульгарный прозекторский жаргон. Там поступившего мотоциклиста глумливо величают «космонавтом», упавшего с высоты – «десантником», «акробатом» или «икаром», утопленника – «водолазом», «ихтиандром», «муму», погибшего в ДТП – «кеглей». Возможно, на каком-то кладбище табличку-времянку на могилу обзовут «лопатой», венок – «кустом», а землекопа – «кротом». Этот роман – история Крота" (Михаил Елизаров).Содержит нецензурную браньВ формате a4.pdf сохранен издательский макет.

Михаил Юрьевич Елизаров

Современная русская и зарубежная проза
Измена в новогоднюю ночь (СИ)
Измена в новогоднюю ночь (СИ)

"Все маски будут сброшены" – такое предсказание я получила в канун Нового года. Я посчитала это ерундой, но когда в новогоднюю ночь застала своего любимого в постели с лучшей подругой, поняла, насколько предсказание оказалось правдиво. Толкаю дверь в спальню и тут же замираю, забывая дышать. Всё как я мечтала. Огромная кровать, украшенная огоньками и сердечками, вокруг лепестки роз. Только среди этой красоты любимый прямо сейчас целует не меня. Мою подругу! Его руки жадно ласкают её обнажённое тело. В этот момент Таня распахивает глаза, и мы встречаемся с ней взглядами. Я пропадаю окончательно. Её наглая улыбка пронзает стрелой моё остановившееся сердце. На лице лучшей подруги я не вижу ни удивления, ни раскаяния. Наоборот, там триумф и победная улыбка.

Екатерина Янова

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Самиздат, сетевая литература / Современная проза