Читаем Нощен ездач полностью

А там — земя колкото щеш, само да я работиш! Всичко излезе самата истина. Хубава и равна, както беше казал братовчедът. Намери тате едно парче точно на стигата на два потока — хем долина, хем и по-височко имаше, да ти е драго да работиш! Насред нея извор блика, дърво — колкото щеш, и бял дъб, и кедър, и върба, че и бреза. Пък колко катерички — и то едни таквиз тлъсти, дето всяка заран те будят с цвърченето си. „Бащице наш, бащице наш!“ — рече разнежен тате, ококорил очи право пред себе си, като избра вече място и къща да дигне. После изведнъж кресна на мама: „Хенриета, подай ми брадвата!“ И тя му я даде.

Някои от тамошните отидоха на война като братовчеда, ала тате си стоеше настрана докрай. Седят си хората и някой току спомене за войната, а той става и си тръгва. Сетне дойде вест, че свършила. Вече бях голям, шестнайсетата карах, и не че се хваля, ама си бях сръчен. Ние, момчетата, помагахме на тате в стопанството и се оправяхме. Добър край беше, плодороден.

Когато подкарах деветнайсетата, рекох: „Тате, мисля да ида в Канзас.“ А той вика: „Виждам аз, че от известно време не те свърта.“

И тръгнах. Тате ми даде кон, седло и педесе долара в злато. Бях решил да ида в Канзас и да стана ловец на бизони, както бях чувал да правят. Смятах, че ще се оправя с пушката не по-зле от всеки друг. Та малко ли бях стрелял по бичета и все в задницата ги удрях, в подкожната лой, там, дето се целят майсторите. Тъй става — съберат няколко души по педесе цента, купят едно биче и го пушкат кой където му душа иска: някой висок — в задницата, в тлъстините; следващият — в бутовете, трети — в някоя плешка или в главата, четвърти — в другата плешка. Стрелял съм и по речно камъче с изрисувано на него с креда малко сърчице — от четирсе стъпки, прав, а пък лежешката — от шейсе.

В Хейс Сити се запознах с един, Минго го викаха. Беше янки, изкарал войната. Пуснали ги и той дошъл в Канзас. В Санта Фе първо драл мулета, после трепал биволи къде Колорадо и се главил един от първите при прокарването на железницата „Канзас Пасифик“, стрелял бизони, за да си изхрани хората, и нямаше нещо, за което да не се беше хващал. Върлинест такъв, сух, само кожа и кости, с жълтеникаво лице и без косъм на главата, а пък и тя една такава жълта. Нямаше повече от трийсетина години. „Някой ден току-виж съм разочаровал шайените“ — казваше той и се почесваше по темето, дето уж трябваше да му бъде косата. Решил беше да си опита късмета още веднъж, защото цената на кожите непрекъснато растеше, в Хейс Сити търговците се надпреварваха да ги изкупуват. Минго имаше скътани малко парици от превози от Форт Сил нататък, както и една стара каруца. Купи всичко, от което имахме нужда, и рече, че мога да му изплатя моя дял от онуй, дето ще го спечелим. Благодарих му от сърце и поехме.

Седемдесе и осма година беше и, бога ми, изръшнахме целия край! На север от Хейс Сити към Салин, оттам нагоре по Пони Крийк и Арканзас, надолу до Панхандъл на Канадската река и още по-надолу — до Форт Сил. Имаше време, когато човек нищичко не можеше да вземе за необработена кожа с хубав косъм, а с летния лов не успяваше дори барута да си плати. Ама първия път, когато отидохме в Хейс Сити и тъкмо разтоварвахме и умувахме какво да правим, докато дойде зимата, един изкупвач на кожи за Дърфи, дето е оттатък Левънуърд, ни брои по два долара и десет цента за кожа, доколкото помня. „Момчета, вика, бързо пълнете тумбаците, мокрете глътката и поемайте наново! Купувам всичко, без значение лято ли е, дъжд ли вали, или слънце грее.“ „Сериозно ли купуваш летни кожи?“, пита Минго. „Сериозно, я!“, отвръща оня.

Минго отиде да купи още една каруца и глави двамина дерачи, ирландци бяха, тогава там гъмжеше от ирландци, и още един, та да щави и опъва кожите. А аз му викам: „Да ти се не видяло, Минго, държиш се, сякаш сме богаташи!“ Той пък отвръща: „Сега не сме, но бог ми е свидетел, че ще бъдем! Пък и се уморих да дера, до гуша ми дойде! Обичам да ги стрелям, ама да дера — не ме търси! Добре че когато пушкахме бунтовниците, не стана нужда да ги дерем. Отсега нататък само ще гърмим като джентълмени, докато цевта не запуши!“