Читаем Нощен ездач полностью

Не знаеше кога точно бе умрял. Може би беше линял дълго време и бавно се беше изсушавал и свивал, а когато легна край водоема в края на гората, отпуснал тяло в студената кал, когато видя безучастната светлина да плъзва по небето над притъмнелите дървеса, Мън само бе установил факта, бе установил самотата си. Вероятно живецът у него бе изтлял много отдавна, докато сам той бе преживявал чрез надеждата и смисъла от съществуванието на други хора. Но сега бе мъртъв и понеже и бъдещето бе мъртво и изгнило в гърдите му, то миналото, което понякога му се струваше, че притежава свой смисъл и граници, също започна да се разпада действие подир действие, случка след случка, мисъл подир мисъл на отделни, безжалостни отломки. Понякога се мъчеше да възстанови някоя отминала сцена на щастие или мъка, да накара споменът да му върне истинността на предишните чувства. Но това бе невъзможно. Можеше да си спомни някои неща и с най-малките подробности — озареното от щастие лице на Мей, когато се обръщаше към него, или лицето на жената на Тривелиън, която бе дошла в кантората, преди да открият тялото на мъжа й, и бе казала: „Отведоха го през нощта и не съм го виждала оттогава, та затова дойдох при вас“, или дрезгавото дишане на Крисчън, нечовешкото му хъркане и хриптене, долитащи иззад стената през онази нощ, когато, вперил очи в смътните очертания на бялата врата, напразно бе чакал Лусил да дойде — можеше да си спомни и най-незначителната подробност, но не можеше да изпита мъката от отзвука й в душата си, живата истина на тогавашния миг.

Не се страхуваше. Казваше си, че не се бои от нищо. Нямаше никакво намерение да се остави да го пипнат и не се боеше от тях. Опитаха ли се да го уловят, лошо щеше да стане. Без някога да го е формулирал точно, чувстваше, че поне дотолкова човек е задължен на самия себе си. Фактът, че го преследваха, че трябваше да се крие и че бяха определили цена за главата му, нямаше значение за него. Дори когато Уили Праудфит му донесе една от обявите с изписаната на нея сума на наградата, той не й обърна внимание. Бяха отпечатали и снимката му. Знаеше и коя точно са извадили — беше я направил малко преди да се ожени, за да я подари на Мей. Вероятно са я взели от фотографа в Бардсвил. Под нея пишеше: „Награда 2000 долара за залавянето на Пърси Мън, обвинен в убийство.“

— Личи си, че много драпат за тебе — отбеляза Уили Праудфит.

— Да, това са много пари — отбеляза Мън.

— Разлепили са ги къде ли не! Ти само гледай да не се мяркаш много-много. В Тибс, накъдето и да се обърнеш, все тях виждаш — по стените, по телеграфните стълбове, на купчинки в магазините…

— Не можаха да изработят доктор Макдоналд, та затова сега на мен си го изкарват — рече Мън. — Все някого трябва да докопат — и в гласа му се долови горчивина: — А аз всичко друго бих направил, но не и това. Някой друг го е сторил.

Уили Праудфит кимна.

— Но не мога да го докажа и точно там е бедата — заключи Мън. — Никой няма да ми повярва.

— Аз ти вярвам — рече Уили. — Пък и ти да си, пет пари не давам!

Ако наистина го беше извършил, сега може би щеше да е по-различно. Ако онази сутрин, когато отиде в кантората си, бе погледнал през прозореца и бе зърнал през напъпилите дървета да водят Търпин към съдебната зала, за да заеме мястото си на свидетелската скамейка, и тежкия му, безизразен поглед да се изпълва с отчаяние в момента, когато подсказаните предварително думи излизат от устата му, ако той лично го бе видял и бе съгледал в същото време изправената до стената карабина и сандъчето с патроните зад счупеното стъкло на библиотечната вратичка, може би щеше да го извърши. От около четирийсет ярда. Да, толкова беше казал Камбъл: четирийсет ярда до пристъпващия в шарената сянка на разлистващите се дървета Търпин, но и при положение че карабината бе опряна не до стената, а до перваза на прозореца или шкафа. Ако го бе извършил, сега сигурно щеше поне да чувства нещо — някакъв смисъл и ред, а не тази бездушна вцепененост. Щеше да лежи по гръб край потока, заслушан в непрестанния ромон на водата, и да гледа небесната синева, късчетата белезникави облачета, които безцелно се рееха сред сиянието на деня, и да се опитва да мисли за себе си съобразно своето деяние. Тогава то щеше да бъде негово. Щеше да живее чрез него и всичко би било наистина по-различно от сега.