Читаем Нощен ездач полностью

— Просто не ги бива! — повтори оня. — Какво пък, такъв си е човек! Прави каквото може. Живее си и идва момент, когато без сам да забележи онова, което е в него, се проявява. И не защото нещо го е принудило да действа така, тъй като всъщност винаги си е бил такъв, но просто не го е знаел, докато не му е дошло времето.

— Да — съгласи се Мън и ненадейно обезпокоен, отново приседна на ръба на нара. — Да! — повтори той, поколеба се и вече не толкова уверено потрети: — Да…

Доктор Макдоналд го погледна развеселено.

— Не се заблуждавай — рече му. — Вземи професора например. Гледаш го, учи децата, чете си книгите, старата си история или каквото е там, а ето че от него излезе нещо, дето и през ум не би ти минало.

Мън се изправи.

— Забелязал ли си, че всичко, което се случва с хората, е сякаш по поръчка именно за тях? — продължи докторът. — Замисли се и ще видиш, че е така!

— Няма значение защо! — изкрещя Мън и яростно замахна, за да го прекъсне. — Изпързаляха ни! Всичко вече е безсмислено, включително и онова, което направихме досега! Отиде си като порой, който оставя само нечистотии и дрипи по дърветата — той забоде показалец в гърдите на другия. — Тоест теб, провесен и изсъхнал! Заклещен в някой чатал! — и малко по-тихо добави: — И мен! Нас двамата…

Доктор Макдоналд сложи ръка на рамото му и рече:

— По-спокойно.

Мън отново седна. Заговориха за насрочения след два дни процес.

Докато вървеше след мистър Дики, който бе дошъл да го съпроводи, погледът му попадна върху вратата на килията, в която бе лежал Тривелиън. Сега на нара се търкаляше някакъв старец с безволно отпуснато и наподобяващо куп вехти дрехи тяло. Задържан бе за убийство. Отишъл една заран да издои кравите, донесъл млякото, прецедил го, прибрал го, а сетне убил с шило първо жена си, тъй както се била навела над печката и приготвяла закуската, подир нея бременната си дъщеря, която била още в леглото, и накрая — спящото до нея дете. Когато зет му се върнал, след като нахранил добитъка, застрелял и него с пушка. Тогава взел, че повикал шерифа. После си легнал и се завил презглава. Спял, когато дошли да го приберат. Сега лежеше на нара и се размърдваше единствено за да отговори на въпросите, което правеше някак унесено и търпеливо като току-що събуден от сън човек.

Мън не можа да си спомни името му.

— Куку! — кимна мистър Дики към свития на нара човек.

Когато излезе, Пърси Мън се спря насред двора и примижа срещу слънчевата светлина, щедро лееща се върху покривите, камъните и младата трева. По улицата нагоре-надолу пъплеха хора. После спокойно закрачи през площада към кантората.

Беше отишъл в затвора, като се страхуваше да съобщи на доктор Макдоналд решението на съвета. Не знаеше как ще го понесе. А трябваше да знае! Трябваше! — помисли си той. Да, трябваше да знае, че докторът ще се изправи, приповдигнат леко на пръсти, със съвършено безизразно лице. Не друг, а именно доктор Макдоналд бе сложил ръка на рамото му и беше казал: „По-спокойно.“ Всичко мина някак покрай него, без да успее да го извади от равновесие.

Но когато на следващия ден го видя, вече не беше толкова сигурен. Докато го наблюдаваше да стои до вратата, готвейки се да повика мистър Дики, докторът ненадейно попита:

— Тук не ти ли мирише?

Мън се обърна и го погледна.

— Питам не ти ли мирише? — настоя оня.

— Да — призна Мън, обърнал за първи път внимание на зловонната, леко сладникава като на гнило миризма. — Да, има нещо.

— Отначало ужасно смърдеше, но сега като че ли не вони чак толкова. Човек свиква и го приема като нещо нормално — Докторът застина неподвижно и съсъкът на плъзгащите се по цимента чехли секна. — Точно това не ми харесва! — добави той. — Не ми харесва, че се превръща в нещо нормално. Вонята трябва да си остане воня докрай!

Мън се ухили, приемайки го като шега, но когато забеляза, че Макдоналд не се смее, усмивката замръзна на лицето му.

Докторът се изтегна на нара и се вторачи в тавана.

Мън повика Дики.

Докато оня се тътреше към тях, докторът промълви:

— Изляза ли оттук, смятам да напусна щата.

— Да го напуснеш ли? — смая се Мън.

— Да, но не толкова бързо, та да си въобразят, че те са ме прогонили!

— И къде ще идеш? — попита след малко Мън и усети колебание в гласа си.

В първия миг то не му направи особено впечатление, сякаш това бе нечий чужд глас, но изведнъж го сепна усещането за хаос и предателство спрямо него самия, което думите на доктора бяха пробудили, подобно на първото потръпване на свлачище.

— Ще забия на запад. Към Аризона или Ню Мексико, знам ли и аз, но някъде, където хората още не са се пипнали гуша за гуша.

Дики се зададе, дрънчейки с връзката ключове, докато диреше този, който му трябва.

— Няма да остана тук за нищо на света! Инак ще взема да свикна с вонята на тази околия — заключи докторът.