Читаем Нощен ездач полностью

Пет нощи спа със заредена пушка до главата си. Отначало реши да вземе при себе си някой от ратаите, които работеха отдавна при него и на които можеше да разчита, но се отказа. Мина му през ум, че това не ги засяга, че едва ли някой щеше да се занимава с него и че писмата са просто една празна заплаха. Но въпреки това всяка нощ вкарваше в къщата някое от кучетата и го оставяше да се разхожда свободно из преддверието и задното антре, а така също и в кухнята, защото опиташе ли се някой да запали дома му, вероятно щеше да започне от верандата — единствената дървения на открито. А кучето несъмнено щеше да надуши всеки натрапник, дори и да убиеха събратята му навън, преди да са успели да лавнат.

Тези пет нощи Мън се събуждаше с усещането, че го е стреснал шум. Грабваше пушката, промъкваше се до прозореца и дълго се взираше през нашарения от сенките на дърветата двор към голата мера. Ала не виждаше и не чуваше нищо, по-точно нищо освен онези звуци, които бяха дотолкова неделими от нощта, че всъщност не значеха нищо. Тогава се връщаше, просваше се на голямото легло и се опитваше да заспи. Но независимо колко бе уморен, сънят не идваше веднага. В главата му нахлуваха спомени, лица и отминали случки, които макар и нежелани, стръвно и някак радостно обсебваха съзнанието му, алчни и слепи като тълпа, проникнала най-сетне в залостена къща. Струваше му се, че всички те живеят някакъв свой живот, удължавайки го чрез непрекъснати комбинации, съчетания и нови измерения. Продължаваха да прииждат като обезумяла морска вълна, която се надига, оттегля се, връхлита, разбива се и отново се слива ведно, докато той спеше или всекидневните му занимания го откъсваха от тях. Замисляше се и за Мей. Другаде рядко се сещаше за нея, но тук, в тази стая, образът й често го навестяваше. Сега тя беше много повече нейна, отколкото негова, защото се бе откъснал от нея и с изключение на миговете, когато миналото нахлуваше и заличаваше настоящето, се чувстваше между стените й напълно чужд. Веднъж, поради някаква измамлива игра на светлината или на въображението, му се стори, че я вижда заспала. Колко дребничка бе, когато спеше и живецът й се стаяваше нейде дълбоко; малка и сгушена като дете, с разпиляна по възглавницата руса коса.

Шестата и седмата нощ след получаването на предупреждението остана в града и преспа в хотела, защото съдът заседаваше, а на него му предстоеше дело. И двата пъти, събудеше ли се, веднага звънеше в чифлика, но оттам го уверяваха, че всичко е наред. Започна да му се струва, че ако ония наистина имаха намерение да изпълнят заканата си, вече трябваше да са го сторили. Осмата нощ прекара у Крисчънови и точно тогава домът му бе опожарен.

Настойчивият звън на телефона прогони леката му дрямка. Докато се опитваше да разбере чии позивни нарежда телефонният звън, Лусил Крисчън ненадейно отпусна глава на рамото му и прошепна:

— Два дълги и три къси, това е нашият сигнал.

После седна в леглото.

— Какво ли се е случило? — учуди се Мън.

— Тихо! — смъмри го тя. — Татко вече е станал.

Неподвижни, двамата се вслушаха в долитащите от съседната стая шумове — рязкото простъргване на стол по пода, сетне стъпки и изскърцването на врата.

Впила пръсти в рамото му така, че ноктите й се забиваха в плътта, Лусил прошепна:

— Ще опитам да се добера до стаята си.

— Изчакай поне докато слезе — възпря я той.

— Телефонът е долу, точно пред стълбите, и ако е застанал с лице насам, ще ме види.

Тя стана, нахлузи кимоното и бързо пристегна широкия пояс.

— Чувам го, говори — промълви тя и пристъпи към вратата.

Мън също стана.

В същия миг се разнесоха тежките стъпки на Крисчън, който бързаше нагоре по стълбите и подвикваше:

— Пърс, Пърс!

Лусил застина насред стаята, сетне кимна към вратата и изсъска:

— Спри го! Не мога да изляза!

И като се втурна към ъгъла между вратата и прозореца, се залепи до стената в най-тъмната сянка. Докато приближаваше вратата, Мън мерна лицето й — пребледняло като платно, но не успя да различи изражението му.

— Пърс! Пърс! — извика Крисчън и заблъска по вратата.

Мън отвори.

— На телефона! — избоботи оня. — Обади се, казват, че къщата ти…

Мън го хвана за ръката и го издърпа в коридора.

— Добре! — едва успя да каже той и се втурна към телефона.

Загледан подире му, Крисчън остана на площадката, а Мън, без да откъсва на свой ред очи от него, грабна слушалката и произнесе:

— Да?

Обаждаше се един от негрите. Говореше задъхано, като че ли беше тичал и едва намираше думи от вълнение, но все пак успя да каже, че му подпалили къщата и че била вече почти изгоряла. Самият той дотърчал презглава до дома на мистър Гудуд, за да му се обади. А къщата била, кажи-речи, отишла!

Мън буквално връхлетя в стаята, грабна дрехите и ботушите си и хукна, за да пресрещне Крисчън точно на вратата. С крайчеца на окото забеляза, че Лусил продължава да се притиска до стената. Облече се на прага, препречвайки по този начин пътя на Крисчън, който се видя принуден да го изчака в коридора.

— Къщата ми гори! — извика Мън.

— Кой беше? — попита Крисчън.