Читаем Нощен ездач полностью

Имената следваха едно подир друго. Мън се вслушваше без особен интерес. Списъкът бе доста дълъг и мнозина вече бяха набелязани като надеждни поддръжници. Изобщо не предполагаше, че нещата са стигнали чак дотук. Както бе тръгнало, сдружението наистина би могло да постигне нещо. Опита се да разгледа лицата на хората, насядали около масата между него и светлината — общо взето, нормални лица на нормални хора, на хора, които познаваше, откакто се помнеше, или подобни на тях. Сетне му хрумна, че зад всички тези имена, които разсеяно слушаше, стояха хора, пръснати из района и другите околии, действително съществуващи и различаващи се един от друг всеки посвоему, но свързани от това, че имената им бяха изписани върху листовете в ръцете на Силс. И от тези листове се проточваха някакви невидими нишки към околия Хънтър, околия Колдуел и чак до щата Тенеси; те впримчваха хората един в друг, ставаха неделима част от техните същности, които, макар и различни една от друга, тук се съединяваха и се превръщаха в едно цяло. В една идея — да, точно идеята бе сплотила частици от индивидуалността им, бе ги свързала и ги беше накарала да се обединят. Получи се нещо, което никога досега не бе съществувало. Той отново обходи с поглед масата. Може би Крисчън и присъстващите тук, при все че изглеждаха хора най-обикновени, в крайна сметка не бяха чак толкова обикновени, защото го бяха сторили. Независимо какво беше то. Създаденото или това, което в момента създаваха, все още нямаше нито определено съдържание, нито определена форма. Но човек не знае, човек никога не знае какво представлява дадено нещо, докато то не умре, докато не му изтече срокът.

— Много добре, много добре — рече сенаторът, когато бе прочетено и последното име. — Ако броят на контрактациите продължи да нараства и като вземем пред вид колцина дойдоха тук днес, можем далеч да стигнем.

И това вероятно ще е най-грандиозното събитие, ставало някога в този район!

— Прав си, дявол те взел! — намеси се Крисчън. — И днес им го кажи! Ще се изтъпаниш отпред и ще им го кажеш!

— Ще се постарая — обеща сенаторът.

— И добре ще направиш — не мирясваше другият.

Тогава изпълняващият ролята на председател на събранието, мистър Морс, попита мистър Бърдън — смуглия човечец от принстънските околности, дали разполага с допълнителна информация относно складовете. Оня отвърна, че твърде малко можел да добави към вече казаното. Видно било, че трябва да се построят складове в Милсбъро и в Гилс Кросинг. В Милсбъро не можело нищо да се вземе под наем, защото тютюнопроизводителните компании по един или друг начин вече били сложили ръка на всяка сграда, що-годе подходяща за тази цел — това той бързо го разбрал. Трябвало да строят. Много жалко наистина. Но един склад в Гилс Кросинг нямало да е излишен, защото щял да бъде далеч по-удобен за хората от поречието на Роуз Крийк от всичко онова, дето изкупваните можели да им предложат. Щял да спести на стопаните извозването, пък и да създаде добро име на сдружението в район, където в момента то нямало много привърженици.

— Абе ще ги прикъткаме ние тия пиленца — рече Крисчън и подсвирна през пожълтелите си зъби.

— Може — мрачно поклати глава капитан Тод. — Но може и да не ги прикъткаме. Опак народ са те там. През войната половината духнаха при янките!

— Пет пари не давам, ако ще и при турците да са духнали! — отсече Крисчън. — Стиска тютюн си е стиска тютюн, пък и да знаете, че на мен янките ми се нравят къде-къде повече от който и да било изкупвач!

Събранието скоро приключи. Мъжете с трясък бутнаха назад столовете и се изправиха. Крисчън застана до Мън. Сенаторът и капитан Тод се заприказваха край прозореца. Останалите започнаха да си излизат и стъпките им глухо отекваха по дървеното стълбище. Когато всички, с изключение на двамината край прозореца си отидоха, Крисчън рече:

— Пърс, ние със сенатора и капитан Тод смятаме да хапнем в ресторанта на Уилсън и имаме запазена една странична заличка. Каним те да дойдеш с нас!

Мън се поколеба, каза, че било много мило от тяхна страна, но Крисчън сложи ръка на рамото му и го подкани:

— Няма да сбъркаш! Като гледам гъмжилото навън, това е единственият ти шанс да туриш нещо в уста.

Пърси Мън благодари за поканата и прие. Тогава Крисчън подвикна на двамината до прозореца, че Мън ще обядва с тях и че той самият щял да отиде направо в ресторанта, защото трябвало да вземе Съки. Сетне шумно затопурка по стълбите, а Мън остана самичък до вратата. Капитан Тод прекъсна разговора и се насочи към него с леката си походка, в която нямаше и следа от грозящата го старост. Мън винаги се изненадваше от начина, по който този човек надвиваше годините, изненада се и този път. Удиви го и това, че от всички присъстващи единствен капитан Тод изглеждаше такъв, какъвто си е — у него нямаше и следа от напрегнатост или притеснение.

— Хайде, Пърс — подкани го той. — Време е да тръгваме.