Мън се облегна на касата на вратата и похлопа. Кобилата стоеше насред двора с разкрачени предни крака и клюмнала глава. Той я погледна и се ослуша в очакване да чуе стъпки отвътре. Дрехите тежаха на плещите му като олово.

Облечен с костюм, капитан Тод застана на прага и го изгледа.

— Бентън… — успя да промълви Мън и понечи да продължи: — Бентън е…

— Той не живее тук — рече капитанът. — От няколко седмици вече не живее тук и не мога да ви кажа къде е…

Погледът му се плъзна покрай Мън. После бавно обърна очи към лицето му, взря се в него и едва забележимо поклати глава. Мън с усилие се извърна и видя приближаващата двуколка и съпровождащите я конници. Те рязко се открояваха в светлината на зараждащия се ден, която бързо обгръщаше пасищата и нивята и възвръщаше познатия облик на всичко наоколо.

Глава дванайсета

Войската дойде със специален влак, който пристигна на гарата в Бардсвил късно следобед. Цели два часа преди това тълпата се трупаше, изпълваше чакалните или се шляеше по пероните. Макар да бе краят на януари, времето бе необикновено меко и мнозина бяха без връхна дреха. Онези, които все пак се бяха навлекли, ходеха разкопчани или замятаха пешове, напъхали ръце в джобовете на панталоните си. Слънцето приличаше, релсите лъщяха като изтъркано до блясък сребро и се отразяваха в крилете на белите гълъби, които кръжаха насам-натам из чистото синьо небе или кацаха по чакъла край перона и кълвяха с достолепно благоволение подхвърлените им пуканки. Когато играещите край линията деца притичваха току до тях, те се правеха, че не ги забелязват и не отлитаха, а само равнодушно поглеждаха натрапниците.

Първо забеляза приближаващия влак едно дете — шест-седемгодишно момченце. То застана между релсите с изопната на север ръка и се разкрещя: „Войниците! Войниците! Войниците!“; а една жена го дръпна на перона и му обърса два шамара. Беше бледа, съсухрена и бедно облечена женица. Когато синът й престана да крещи и вече само подсмърчаше, тя погледна към най-близкостоящите и се заоправдава: „Щукне ли му нещо, не мирясва скоро. Сякаш колкото повече…“, ала не се доизказа, защото никой не я слушаше. Всички напрягаха очи, за да видят влака. Другите деца се бяха скупчили досами линията и също се взираха на север, където облачето черен пушек, появило се на завоя, сякаш изобщо не помръдваше, и когато най-сетне се разнесе все още далечната свирка на влака, неохотно се шмугнаха сред посрещаните на перона.

С рев и громолене по лъщящите стоманени релси, изхвърлящ струи дим, досущ свистящи храчки, разтърсвайки перона с вихреното си туловище и вдигайки гълъбите в обезумяло разбунено ято, локомотивът най-сетне се появи, повлякъл подире си вагоните, а от тях, залепили нос в стъклата на прозорците, навън се взираха любопитните лица, които изглеждаха съвсем еднакви под широкополите кафяви шапки. Влакът спря. Някак предпазливо, с приковани в тълпата очи, от него слезе кондукторът. След малко като че ли се поокопити, стъпи здраво с широко разкрачените си нозе върху чакъла и заоглежда посрещачите. Никой не отвърна на погледа му. Всички бяха вперили очи в един едър червендалест мъж в униформа, който обаче тъй и не ги забелязваше, докато слизаше по стълбичката, сякаш това усилие изискваше безкрайна предпазливост и трябваше да напрегне всичките си сили, за да изтърколи навън огромното си шкембе, около което жълтеникавият плат още малко и щеше да се пръсне. В мига, когато кракът му докосна ситните камъчета и той недружелюбно примига срещу хората, малкият духов оркестър в края на перона поде началните звуци на „Звездно знаме“. Като премигна отново, здравенякът отдаде чест, а слизащият след него по-млад мъж се поспря за миг на последното стъпало и изкозирува.

Когато отгърмя и последният акорд, някакъв човек се отдели от множеството и се втурна към военния с протегната за поздрав ръка и лице, разцъфтяло в усмивка, излагаща на показ внушителното количество злато по огромните му зъби.

— Майор Потъл? — попита той високо.

— Да, сър — кимна здравенякът.

— Аз съм кметът — обясни оня, — кметът Алтън, за да бъдем точни, и ви приветствам с добре дошли.

Двамата се ръкуваха и като се приведе поверително и угоднически към огромния червендалест мъжага, кметът развълнувано зашептя нещо в ухото му, ала толкова тихо, че колкото и да напрягаха слух, най-близкостоящите не можаха и дума да разберат. Майорът като че ли изобщо не го слушаше. Вперил невиждащ поглед право пред себе си, той сякаш се бе вглъбил в някакъв свой вътрешен свят и току примигваше лениво със светлосините си жабешки очи.