Читаем Нощен ездач полностью

Останалата част от колоната вече беше долу, на източния край на Главната улица. Там, край линията, разположени от двете страни на „Фрънт Стрийт“, бяха складовете. Пърси Мън се запита дали вече са поставили динамита. Предположи, че пешаците са стигнали подножието на хълма. Свали ръкавица и вдигна ръка, за да види откъде духа вятърът. Доколкото му позволяваха сградите наоколо, определи, че е северен. Надяваше се да не се усили. Малко повече да задуха и покрай горящите складове като нищо щеше да отиде целият град. Ала най-опасен щеше да е източният вятър. Той би подгонил огъня през центъра на града, нагоре по хълма към тях.

По-нататък по улицата, във фоайето на хотела, лампите горяха. Онези от горните етажи, които бяха светнали първи, една по една угаснаха и сега се мержелееше една-единствена, на последния етаж. През спуснатите транспаранти се процеждаше оранжева светлинка. Откъм южния край на „Джефърсън“ се разнесе изстрел и Мън се обърна нататък. Две пресечки по-надолу неколцина конници се изтегляха в някаква странична уличка. Докато завиваха, пуснаха един залп във въздуха. Това са хората на Силс, рече си Пърси Мън. Силс ще да е, мислено повтори той. Опита да си го представи как язди по тъмните улици със спокойното си и безизразно под бялото платно, дребно, слабо и пепеляво лице, издава заповеди със сухия си глас, като току се окашля, вдига револвер и стреля в мрака. Беше нелепо! Но Силс бе там ведно с още стотина мъже, които сега щяха да се върнат по другата улица в края на града, щяха да завият и да стрелят в залп, а след това отново да поемат по „Джефърсън“ и пак да стрелят. Мъжете щяха да се спотайват, сгушени в леглата или облегнати на лакти, наострили уши с разтуптени сърца, а жените им — да се вкопчват в тях, докато ноктите им разкървавят ръцете. По-смелите щяха да надничат тайно към конниците иззад притъмнелите прозорци, към Силс и хората му, когато минават оттам. Тази вечер всички се страхуваха от Силс.

— Я вижте рече един и Мън проследи насочения му пръст. — Вижте! Вижте! Някакъв излиза от хотела!

Олюлявайки се, оттам наистина излезе мъж и за миг застана неподвижно на тротоара.

— Струва ми се, че… — рече някой.

— Внимавайте! Държи пищов! — прекъсна го друг.

Но преди да довърши, оня вече го бе изпразнил.

— Да му се не види и копелето! — закани се първият и посегна към кобура си.

Оня отново стреля, но пукотът от изстрела му се сля с бумтежа на едрокалибрения револвер на конника. Голямото стъкло на фасадния прозорец на хотела се сгромоляса с трясък току зад него. Той се олюля и падна по очи.

— Ха тъй! — зарадва се някой. — Улучи го!

— Глупак! Проклет глупак! — възкликна Мън и добави: — Погрижете се за него! — и пръв тръгна натам.

Двамина от конниците — онзи, дето стреля, и още един хукнаха към падналия.

Мън ги наблюдаваше от седлото как обръщат тялото и се мъчат да разкопчеят палтото.

— Жив е! — рече развълнувано единият. — Сърцето му бие!

— Къде е улучен? — попита Мън.

— Улучен ли?! — надигна се онзи, дето беше стрелял. — Улучен друг път! Пиян-залян! — и изгледа лежащия с погнуса. — Оплескал се е до ушите в собствената си бълвоч!

— Можеше да го убиеш — рече другият.

— Както и той мен!

— Виж какво — ядоса се Мън, — ще стреляш само по заповед! Ясно ли е?

— Не прощавам никому, рече ли да ме прави на мишена! — озъби се оня.

Пърси Мън го изгледа и процеди:

— Казах да се стреля само по заповед! Ясно ли е.

— Ясно — отвърна неохотно другият.

— А сега го внесете във фоайето на хотела и се върнете в строя!

Той ги проследи, докато влачеха падналия към входа, като подритваха натрошените стъкла, после се върна на позицията си край ъгъла. Всички, които бяха там, се взираха на изток, към Главната улица. В подножието на хълма под далечната лампа видя пешаците, тръгнали към складовете. Извади часовника си и рече:

— Време е.

— Какво ли може да ги е забавило? — попита някои.

— Знам ли — отвърна Мън, — освен да не сме пресметнали добре часа. Чувал съм, че когато хората са повече, им трябва и повече време да стигнат някъде, отколкото на сам човек. Не знам, но така разправят.

Откъм подножието на хълма вече се бяха изтеглили и последните. Виждаше се единствено пустата улица, към която гледаха прозорците на складовете и рехавите гирлянди от крушки, които блещукаха една пресечка по-надолу от „Фрънт Стрийт“. Нейде откъм юг долетя залп — отново Силс, реши Мън, а на запад, вече по-близо, му отвърна друг. Това трябва да е тръгналият насам Мърдок.

Бас хващам, че тая нощ мнозина правят неща, дето отдавна не са правили! — подметна някой и се изкиска.

— Какво например? — попита друг.

— Ами подмокрят чаршафите!

Разнесе се смях.

— Тия жалки шесткалибърки са нищо! Я почакай да видиш какво ще стане, когато хвръкнат и складовете — обади се трети.

И смехът отново гръмна.

После настъпи тишина — тишината на внезапно потънал в сън град. Един кон заблъска с копито по тротоара. От уличната лампа над главите им се разнасяше тихо празно жужене. Наоколо по паважа мъждукаха черните сенки на ездачите и конете им. Мъжете мълчаха, сякаш напрегнато се ослушваха.