Читаем Нещо лично полностью

— Освен това руснаците знаят, че по време на бой оръжието едва ли ще получи някакви грижи и поддръжка, затова са го направили надеждно при абсолютно всякакви условия. Стреля винаги щом натиснеш спусъка. Попадали сме на заровени с години калашници, с проядени от червеите приклади, които обаче са годни за стрелба.

— Разбирам.

— И накрая, те са наясно, че средностатистическият некадърник не е в състояние да улучи нищо на повече от шейсет метра разстояние. Вероятно защото не вижда по-надалече. Тогава защо да харчат пари за точността? Автоматът „Калашников“ е сто процента надежден, но изобщо не е точен. Води се оръжие за близък бой, като обикновен пистолет. С него можеш да стреляш през улицата, в квартала или от единия бряг на реката към другия.

— Искаш да кажеш, че не би могъл да произведе онзи изстрел?

— Невъзможно е. И най-добрият калашник на света в ръцете на Кот, Карсън или Дацев би бил безполезен при разстояние над четиристотин метра. Но Хенкин беше убит от куршум, изстрелян от четири пъти по-далечно разстояние. От толкова далече калашникът може би няма да уцели дори сградата. Освен това куршумът е слаб. Може би изобщо няма да прелети подобна дистанция. Би трябвало да го изстрелят под ъгъл от 30 градуса, за да прелети нагоре и после надолу. Като балистична ракета. Един абсолютно невъзможен изстрел. Но дори и да го осъществят, куршумът ще е останал с толкова малко енергия, че да го отблъснеш с хилка за пинг-понг. А в случая с Хенкин вероятно би отскочил само от гела, с който беше намазал косата си. Но не стана така. Куршумът буквално откъсна главата от раменете му.

— И?

— Не е било никакво двайсетгодишно виетнамче с калашник.

— Тогава защо се е озовало там?

— Част от пакетна сделка, предполагам. Кот, Карсън, Дацев или който и да е бил там, се е нуждаел от местна помощ. В Париж такава помощ предлагат виетнамците. Те са голяма общност. Сигурен съм, че повечето от тях си изкарват хляба по честен начин — като таксиметрови шофьори или работници във фабриките, но между тях несъмнено има и бандити. Пуснали са на улицата десетина-двайсет виетнамци, като подвижен кордон около нашия човек, за да осигурят бягството му. Онова дребно старче, което се вкопчи в мен, със сигурност е било един от тях в ролята на подвижно препятствие. А хлапето на тавана е било просто примамка. Нещо като бойно кръщение на висока цена. Знае, че ще бъде арестуван и вероятно ще лежи известно време. Но ако си държи езика зад зъбите, скоро ще го пуснат и хоп — вече е доказан мъж. Бас държа, че оръжието му ще се окаже без ударник. По този начин ще са сигурни, че могат да го отърват.

Скаранджело помълча известно време, после каза:

— Би трябвало да е Дацев, нали? Нито Кот, нито Карсън могат да имат нещо против Хенкин…

— Сигурен съм, че О’Дей ще ни предложи най-различни теории по въпроса.

Но, както се оказа, сократовският метод също си имаше граници. О’Дей, Шумейкър и Найс бяха преобърнали земята, без да стигнат до някаква логична от човешка гледна точка истина. Бяха събрали пълен комплект брифинги от Париж, Москва и Лондон — диаграми, снимки, видеоматериали, заснети непосредствено след събитието; бяха прехвърлили планини от данни. Но въпреки това не бяха стигнали до заключение и в момента чакаха да чуят какво ще кажа аз.

Кацнахме в базата късно следобед, по-малко от денонощие след като бяхме излетели. Скаранджело беше категорична, че иска да си вземе душ, преди да се съберем около заседателната маса. О’Дей великодушно ни отпусна трийсет минути. Аз също ги прекарах под душа. Първо изплакнах Хенкин от якето си, което се оказа лесна работа, защото платът беше импрегниран и петното скоро изчезна. За всеки случай удължих операцията до момента, в който водните капки вече бяха прозрачно чисти. После ми остана само да избърша мястото със суха кърпа. След което се заех със себе си. Пуснах обилно струята върху тялото си и изхабих голямо количество шампоан и сапун. Справих се бързо, облякох се и успях да се отбия в бюфета броени минути преди началото на заседанието. Оказа се, че там не е особено заредено, но поне имаше кафе. Напълних си една чаша и поех нагоре по стълбите.

О’Дей беше заел обичайното си място с Шумейкър до себе си. Кейси Найс ме поздрави с лъчезарната си усмивка. Скаранджело се появи малко след мен, зачервена от горещия душ, с все още влажна коса. И с поредния черен костюм.

— Първо ще разгледаме въпроса с виетнамците — обяви О’Дей.

— За всяко нещо си има първи път — рекох.

Той не се усмихна. По време на войната във Виетнам трябва да е изглеждал едва осемдесетгодишен, помислих си аз. И вероятно е отговарял за някаква стратегия, която и до днес го прави чувствителен на тема виетнамци. Кейси Найс прекъсна неловкото мълчание.

— Стигнахме до заключението, че стрелецът или поръчителите са наели местни гангстери за подкрепа — каза тя. — Или поне са поискали разрешение да действат на тяхна територия. А може би и двете.

— Възможно е — кимнах аз. — Освен ако поръчителите не са виетнамци. Може би нещата са на държавно ниво. Може би са решили да нахлуят в Русия.