Читаем Нещо лично полностью

— Рискувала е живота си. И живота на семейството си.

— Всеки ден. Но е била много предпазлива.

— Тази информация я няма в досието ти — отбеляза Скаранджело.

— Никой не знаеше нищо. Тя не говореше за това. Не съм сигурен, че дори баща ми е бил в течение. След смъртта й намерихме един медал. А на погребението се появи възрастен човек, който ни разказа историята. Оказа се, че е бил нейният пряк ръководител. Сигурно отдавна е умрял. Не съм се връщал тук от погребението й. За пръв път виждам надгробната й плоча. Предполагам, че брат ми е организирал всичко.

— Проявил е добър вкус.

Кимнах. Скромно погребение на скромна жена. Затворих очи и направих опит да си спомня последния път, когато я видях жива. Закуска в дома й на авеню „Рап“ в компанията на двамата й пораснали синове. Берлинската стена падаше. На този етап тя вече беше много болна, но беше положила усилия да се облече добре и да се държи нормално. Пихме кафе и ядохме кроасани. Главно двамата с брат ми, тъй като тя говореше непрекъснато, вероятно за да скрие липсата на апетит. Бъбреше за какво ли не — за хора, които познавахме, за места, които сме посещавали, за случки на тези места.

В един момент млъкна, а след това започна майчиния си ритуал, който познавахме много добре. Беше го изпълнявала хиляди пъти. Надигна се с усилие от стола си, застана зад брат ми Джо и положи ръце на раменете му. Това беше първата част от хореографията. Втората — целувки по двете бузи — също ни беше позната. А след това попита: „Знаеш ли какво не бива да правиш, Джо?“.

Джо не отговори, защото и мълчанието беше част от ритуала. „Няма нужда да решаваш всички световни проблеми — добави тя. — Достатъчно е да опиташ с част от тях. Наоколо има достатъчно.“

После отново го целуна и се премести зад мен. Измери с малките си длани раменете ми, като опипваше масивните ми гръбни мускули. Сякаш все още се чудеше как кльощавото бебе, което е родила, се е превърнало в толкова едър мъж. „Ти притежаваш силата на две нормални момчета — започна тя, без да обръща внимание на факта, че вече наближавах трийсет. — Какво ще правиш с нея?“

Не отговорих. Мълчанието ни беше част от ритуала. Но тя отговори вместо мен: „Ще я използваш за добри неща“.

В общи линии съм се опитвал да правя именно това. Понякога си създавах проблеми, понякога ме награждаваха с медали. В знак на почит погребах с нея моята „Сребърна звезда“. Ей тук, под краката ми беше. На два метра дълбочина в парижката пръст. Лентата със сигурност беше изгнила, но металът би трябвало все още да блести. Поне така се надявах.

Отворих очи, отстъпих крачка назад и погледнах Скаранджело.

— Окей, вече можем да тръгваме.

19

В самолета беше топло. От уважение към наранената чувствителност на Скаранджело съблякох изцапаното яке, сгънах го с подплатата навън и го хвърлих на едно от свободните кресла. Четирийсет минути по-късно напуснахме френското въздушно пространство, прелетяхме по диагонал над Великобритания на дванайсет километра височина и поехме по дългия дъговиден маршрут над Северния Атлантик. Хапнахме от храната, която екипажът беше заредил на летище „Льо Бурже“, и се изтегнахме на креслата със свалени облегалки от двете страни на пътеката. Един срещу друг, на близко разстояние, но не чак толкова близко.

— Какъв беше онзи с костюма? — попитах.

— Командир на Отряда за борба с тероризма в ГДВС — отвърна тя.

— Негово ли беше виетнамчето с калашника?

— Негово?

— Поредната изкупителна жертва? За пред медиите?

— Не, беше истински. Още си е там, на таванското прозорче.

Замълчах.

— Какво? — изгледа ме тя.

— Ти не искаш да ти казвам нищо.

— О’Дей ще го разбере ли?

— Вече го е разбрал.

— Значи можеш да ме ориентираш малко.

— Какво помниш за Съветския съюз?

— Много неща.

— Преди всичко те бяха реалисти, особено за човешката природа и качествата на своя персонал. Имаха голяма армия, а това означаваше мързелив и некомпетентен средностатистически боец, без качества, с които да се отличава от другите. Те го разбираха и си даваха сметка, че нямат кой знае какви шансове да го променят. Затова, вместо да натискат хората си да овладяват стандарта на наличното модерно въоръжение, те направиха обратното — понижиха този стандарт, нагаждайки го към качествата на хората си. Един наистина радикален подход.

— Ясно.

— Оттук и „Калашников“. Ще ти дам един пример: как реагира под обстрел средностатистическият некадърник? Грабва оръжието, включва на автоматична стрелба и натиска спусъка. Нашите автомати са изработени така, че превключвателят минава от предпазител на единична, а след това на автоматична стрелба. Едно разумно и логично решение, което обаче не се използва по предназначение. В деветдесет и девет процента от случаите боецът се паникьосва, минава на автоматична и изпразва пълнителя по все още неустановени цели. Което го оставя без боеприпаси още в началото на престрелката, а това е лошо. Ето защо превключвателят на АК-47 е конструиран другояче — от предпазител на автоматична и чак накрая на единична. Решението не е нито разумно, нито логично, но в замяна на това е практично.

— Ясно.