Читаем Нещо лично полностью

— Какви скали? — попита тя.

* * *

Решихме да измерим в крачки разстоянието до купчината скални късове, като се стремяхме да вървим по права линия. Широки и равни крачки. Стараех се дължината на моите да е точно метър, а тя броеше наум, но след като станаха хиляда двеста и петдесет, започна да брои на глас. Първоначално с монотонен шепот, а след това, с нарастването на бройката, все по-високо и по-развълнувано. А когато се изравних с първите сиви скални късове, гласът й отново се превърна в нисък озадачен шепот:

— Хиляда и триста метра!

10

Сивата купчина най-вероятно се бе озовала там в резултат на отдавнашно срутване на скална маса и наистина образуваше нещо като площадка — дебела трийсетина сантиметра и широка метър и нещо в най-равната си част. Но тази площ явно беше достатъчна, за да побере внушителна купчина бирени кутийки и бутилки. Навсякъде се виждаха парченца тенекия и ситно натрошени стъкла. Плюс късчета хартия, явно от разкъсани книжни мишени. Скалата зад площадката беше здраво надупчена от попаденията. В нея се бяха забивали стотици, а може би и хиляди куршуми.

— Трябва ни кутия или плик — казах аз.

— Какви по-точно? — попита Кейси Найс.

— Нещо малко — отвърнах и посочих подножието на надупчената скала. — Колкото да побере шепа прах за газовия хроматограф. Трябва да разберем дали е стреляно с патрони петдесети калибър.

Тя заопипва джобовете си, после изведнъж спря — колкото да обмисли и отхвърли хрумването си. След известно време осъзна, че няма други възможности, и отново се върна към него. Погледна ме малко смутено.

— Какво? — попитах аз.

— Имам флакон с хапчета.

— Ще свърши работа.

Тя извади оранжево шишенце с етикет и го изпразни в шепата си. Пъхна хапчетата в джоба си, намести обратно тапата и ми го подхвърли.

— Благодаря — рекох и се залових за работа.

Събрах на купчинки прах и песъчинки. Щипвах от тях с палец и показалец, за да ги изсипя в шишенцето. Бавно и внимателно, малко по малко. Нямах идея какво представлява газовият хроматограф, но бях убеден, че е някаква сложна машинка, която може да работи и с малки количества проби. На нас обаче ни трябваха и оловни фрагменти, затова реших да се подсигуря максимално. Продължих да щипя, докато шишенцето се напълни малко над половината. Сложих му тапата, пъхнах го в джоба си и казах:

— Окей, а сега да проникнем в къщата.

Осъществих проникването с няколко здрави ритника по задната врата. Не беше трудно. Въпрос на сила, получена от масата по скоростта на квадрат. Именно това на квадрат подсказва, че се залага повече на бързината, отколкото на теглото. Да направиш във фитнеса десет килограма мускулна маса е добре, но далеч по-добре е кракът ти да се движи с 10 процента по-бързо. Тогава ще си 100 процента по-ефективен. Хем ти излиза по-евтино.

Хората изпитват прекален респект към вратите. Наблюдават ги с притеснение, застават близо до тях и като ги ритнат от такова разстояние, едва-едва ги побутват с подметката си.

Не и аз. Предпочетохме задната врата, защото изглеждаше доста по-елементарна от предната, що се отнася до дебелината, пантите и ключалката. А и мястото за засилване беше повече. Трябваха ми три големи крачки. Изминах ги спокойно, без драма. Докато приближавах, бедрата ми се задвижиха бързо, а глезените ми още по-бързо. Това изпълваше избраната за удара пета с огромна сила, която щеше да избие ключалката с лекота — сякаш изобщо не е била там.

Така и стана. Кейси Найс влезе първа. Последвах я в кухнята. Видях плотове и шкафове, метална мивка, хладилник с цвят на авокадо и голяма чугунена печка със заоблени форми. Заприлича ми на автомобил, произведен през петдесетте. Плотовете бяха в миши цвят, а шкафовете — в гаден зеленокафяв.

Въздухът беше сух и застоял, но не миришеше на готвено. Както се казва, няма лук, няма боклук.

— Готов ли си? — попита Кейси Найс и направи крачка към коридора.

— Чакай — спрях я аз.

Исках да се ослушам, за да доловя слабите вибрации, които издава всяко живо същество. Но не долових нищо. Къщата беше притихнала и празна. И някак помръкнала, вероятно защото бе изоставена за прекалено дълго време.

— Аз ще проверя дневната, а на теб оставям спалните — казах.

Тя излезе първа. Коридорът беше облицован с шперплат. Кейси Найс се огледа и пое наляво. Аз се насочих надясно и миг по-късно се озовах в Г-образен хол с трапезария. Добре проектирано помещение с достатъчно пространство, но с твърде много тъмна дървена ламперия. Там, където нямаше тъмно дърво, имаше скучни винилови тапети като в евтин хотел. Мебелировката се състоеше от канапе, отоманка и две кресла. Всичките с кафява дамаска от рипсено кадифе, всичките доста износени. Имаше две масички, но не и телевизор. Никакви вестници и списания, никакви книги. Нямаше телефон. Нито преметнат на облегалката стар пуловер или недопита чаша бира, или угарки в пепелника. Никакви лични вещи. Никакви реални признаци на живот освен едно протрито вдлъбнато място на канапето.

Гласът на Кейси Найс прозвуча някъде отдалече.

— Ричър?

— Да?

— Трябва да видиш това.

Гласът й звучеше особено.

— Какво е то?