Читаем Нещо лично полностью

На това нямах добър отговор. По говора ми можеше да заключи, че съм от Юга. Но имах чувството, че му е все едно дали съм от там или от Ню Йорк, или от Чикаго. Затова му казах истината.

— В Западен Берлин.

Той не каза нищо.

— В семейство на морски пехотинци — добавих.

— Аз съм служил в авиацията и не обичам морските пехотинци — поясни той. — За мен те са фукливи палячовци, яхнали лъскавите си лодки в търсене на слава.

— Не се обиждам — рекох.

Мъжът се обърна към Кейси Найс и започна да я оглежда. От главата до петите и обратно. Бавно и внимателно.

— Предполагам, че ти не си била в затвора — подхвърли той.

— Само защото не са достатъчно умни, за да ме хванат — отвърна тя.

Мъжът се ухили и пъхна език в дупката между зъбите си.

— За какво да те хванат, малка госпожице?

— Трябва да си сложиш нов зъб — отбеляза Кейси Найс. — Тогава усмивката ти наистина ще е хубава. Освен това трябва да разкараш тази пералня от двора си. Според мен е задължително да го направиш.

— Майтап ли си правиш с мен? — изръмжа мъжът и направи крачка напред.

После се извърна да ме стрелне с очи. Отвърнах му с вглъбен поглед, сякаш разполагах с една пета от секундата да реша дали да го накарам да куца за седмица-две, или да го оставя в инвалидна количка до края на дните му.

— Е, надявам се да прекарате добре с приятеля си — рече след миг колебание той, обърна се и изчезна зад къщата, но този път откъм сателитната чиния.

Ние останахме за секунда под слабите лъчи на пролетното слънце, а след това скочихме в пикапа и подкарахме към двете купчини камъни, маркиращи началото на пътеката към къщата на Джон Кот.

9

Пътеката беше малко по-добра от сухо речно корито, но поне не беше права. Не и в началото. Започваше под широк ъгъл от асфалтирания път, после правеше остър завой надясно, преодоляваше малка височина и поемаше наляво, успоредно на дълбоко дефиле. Следваше още един остър завой надясно, после не виждахме нищо. Приведена напред, Кейси Найс се бореше с кормилото, което подскачаше като живо в ръцете й.

— Трябва да си дръпнеш назад седалката — казах аз.

— Защо?

— За да клекнеш долу, ако открие огън. Не знам дали двигателят на тази кола е от желязо или алуминий, но и в двата случая е добро укритие. Разбира се, ако не те гръмне още с първия изстрел.

— Той е в Лондон.

— Само един от тях е там. Останалите трима не са.

— Той е най-вероятният избор.

— Петнайсет години е бил в затвора.

— Но с план. Който или е проработил, или не. Ако е, значи е във форма. Която му е била предостатъчна за Париж. А може да е станал дори по-добър от преди. Представяш ли си? Нещо като свръхчовек.

— Това ли е официалният вътрешен анализ на Държавния департамент? Ако да, по-добре да си гледате паспортите и визите.

Продължавахме да пълзим нагоре към острия завой. Не забелязахме камери. Никой не ни наблюдаваше. От въздуха дефилето със сигурност изглеждаше малко, като драскотина в релефа. Но отблизо беше доста внушително. Дълбоко десетина метра, то приличаше на резка, направена от гигантски нокът. Дъното му беше покрито с натрошени камъни и скални отломки, между които тук-там се мяркаха хилави храсти. Дърветата бяха по-нагоре, по върховете на двата стръмни бряга. Не бяха разлистени напълно, но достатъчно, за да скриват гледката.

— От тук май трябва да продължим пеша — казах аз.

— На два метра един от друг?

— Най-малко.

Пикапът се разклати и спря. Нямаше място за отбиване. Пътеката беше широка колкото него. Което беше добре.

— Ще го чуем, когато се прибира, ако е отскочил да си купи храна — рекох. — Няма как да мине покрай това нещо и ще натисне клаксона.

— Той е в Лондон.

— Ако искаш, остани си в пикапа.

— Не искам.

— В такъв случай вървиш първа. Все едно си търговски агент и продаваш енциклопедии. Той няма да стреля по теб.

— Сигурен ли си?

— Не си го предизвикала.

— Ето, виждаш ли, че все пак знаеш нещо за него?

— Аз ще се движа на двайсетина метра след теб. Ако имаш проблем — викай.

Наблюдавах я как скача от камък на камък по средата на пътеката. Предпазливо, като че ли между тях тече вода, а тя не иска да си намокри краката. Аз я следвах на двайсетина метра. Правех широки, но бавни крачки — стъпвах така, сякаш изкачвах стръмен баир, въпреки че склонът беше умерено полегат. На завоя тя спря и се обърна да ме погледне. Свих рамене и фигурата й изчезна от погледа ми. Заковах се на място и напрегнах слух. Не чух нищо освен скърцането на ситните камъчета под краката й. Отново потеглих напред и ускорих крачка, за да скъся разстоянието помежду ни.

След острия завой започваше дълга права отсечка, която продължаваше успоредно на дефилето и свършваше на нещо като поляна между дърветата. На нея се виждаха неясните контури на къща с тъмна дъсчена обшивка. Като тази на съседа. Зад гъсталаците вляво се мержелееше синьо петно. Може би стар пикап. Разстоянието до там беше около сто метра.