Търнър го разтвори. Стар, дебел и протъркан, но от хубава кожа. В две отделения в задната част имаше пари, в едното — двайсетачки с дебелина около сантиметър, а в другото — доста по-тънка пачка от петачки и десетачки. В най-горното от трите прозрачни джобчета за карти имаше шофьорска книжка, издадена в Северна Каролина. Под снимката пишеше: Питър Пол Лозано. По-надолу се виждаха няколко кредитни карти — „Виза“, „Мастъркард“, „Дискавър“ и „Америкън Експрес“, а в страничните отделения имаше и други. Всички валидни, всички на името на Питър П. Лозано.

Но военна карта липсваше.

— Цивилен ли е? — учуди се Търнър. — Или може би досието му е засекретено?

— По-скоро второто — отвърна Ричър. — Капитан Едмъндс ще ни каже със сигурност. Нали работи в „Човешки ресурси“?

— Ще разбереш ли името и на другия?

— Двама са по-надежден ориентир от един.

— А как ще го направиш?

— Все ще измисля нещо.

Четири реда напред мъжът на име Лозано се беше сгънал надве и се поклащаше напред-назад с длани под мишниците, опитвайки се да овладее болката. В един момент погледна минаващата по пътеката стюардеса и сякаш понечи да я заговори, но после се отказа и извърна глава. Какво можеше да й каже? Дойде един лош човек, който ме нарани? Сякаш е момиченце. Или доносник на директора. Това явно не беше в неговия стил. Не и пред стотина непознати хора.

— Според мен е военен — каза Ричър. — Старшината го е научил да си държи езика зад зъбите.

После другият мъж стана и се промъкна покрай възрастната дама, която седеше до него. Онзи бъбривец от първата вечер. Пристъпи крачка напред и се наведе да поговори с приятеля си. Разговорът бързо се превърна в конференция с описания, показвания на контузии и злобни погледи през рамо. Жената в бизнес костюма гледаше встрани с каменно лице.

— Няма как да се получи два пъти — промърмори Търнър. — Веднъж предупреден, човек става по-малко уязвим. Вече знае от какво трябва да се пази.

— И сега се моли жената до него да има здрав пикочен мехур — добави Ричър.

— Наистина ли вярваш, че Едмъндс ще ни осигури досието на три-четири-три-пет?

— Или ще го осигури, или не. Петдесет на петдесет, все едно че хвърляме ези-тура.

— Но и двете вероятности те устройват, така ли?

— Не, предпочитам да получим досието.

— Но няма да се тръшкаш, в случай че не стане. Самият факт, че проявяваме интерес към него, ще им покаже, че сме само на крачка от истината. И че им дишаме във врата.

— Предпочитам да го получим.

— А тези нещастници, които летят с нас? Ще ги изпратиш обратно с по няколко контузии, което също е послание към онези над тях, нали?

Ричър не отговори.

* * *

Той продължаваше да държи под око бърборкото от първата вечер на три реда пред себе си, вляво от пътеката. Съседката му откъм илюминатора очевидно спеше. В гръб изглеждаше млада, а дрехите й бяха като на клошарка. Но бяха чисти. Може би работеше в киноиндустрията. Нископлатена, съдейки по присъствието й в икономичната класа. Далеч от А-отбора. Може би беше стажантка или асистентка на някой асистент. Може би търсеше подходящи за снимки места или организираше офис пространството. Възрастната жена откъм пътеката си беше обикновена баба, тръгнала на гости на внуците си. Може би нейните деди бяха работили за Карнеги и Фрик в техните ужасни заводи, а по-късно, когато градът бе парализиран от кризата, децата й бяха заминали за места с повече слънце. Може би бяха сбъднали мечтата си в топлата Южна Калифорния.

Ричър чакаше.

В крайна сметка се оказа, че бърборкото има проблеми с пикочния мехур. Вероятно от прекалено много сутрешно кафе. Или портокалов сок. Или вода. Така или иначе, той стана, промуши се покрай бабата и стъпи на пътеката. Не откъсваше поглед от лицето на Ричър. Когато се изравни с него, се обърна кръгом и продължи към дъното на салона на заден ход. Продължаваше да го гледа втренчено, сякаш искаше да му каже: „Няма начин да ми скочиш на гърба“. Така стигна до тоалетната, слепешком опипа вратата за бравата и хлътна вътре със задника напред. Погледът му се откъсна от Ричър едва когато вратата се затвори.

Колко време прекарват мъжете в тоалетната?

Общо взето, по-малко от жените.

Ричър откачи предпазния колан и се изправи.

46

Той застана встрани от тоалетната. Като най-обикновен пътник. Като човек, който търпеливо си чака реда. Вратата беше сгъваема, с две крила. Кремава на цвят, леко замърсена. Пантите бяха отдясно. Нищо, което да го изненада. Отвътре долетя приглушеното засмукване на казанчето. Последва кратка пауза, вероятно за миене на ръцете, после червеният полукръг под бравата се смени със зеления. Центърът на вратата хлътна навътре, а лявото крило се плъзна по релсичките си. Ричър го изчака да измине три четвърти от разстоянието и лявата му ръка се стрелна в разширяващия се процеп. Ударът попадна в гърдите на мъжа, който политна назад и се блъсна в панела зад тоалетната чиния.