Залата пред изхода беше просторна и светла, покрита с мокет и боядисана в успокояващи пастелни цветове. В нея обаче се бяха изсипали повече от сто души. Изглежда, Питсбърг — Лонг Бийч беше популярен маршрут. Ричър не беше сигурен защо, макар да беше чел някъде, че Питсбърг бързо се превръща в център на киноиндустрията. Заради парите. Филмовите компании откликвали бързо на финансовите стимули на местните власти. В града вече били заснети стотици най-различни филми и се планирали още повече. Може би пътниците наоколо бяха хора от шоубизнеса, които се прибираха у дома. Летището на Лонг Бийч беше не по-малко удобно от това на Ел Ей за тези, които живееха в Холивуд и Бевърли Хилс. Така или иначе, тълпата беше голяма и неспокойна. Ричър както винаги предпочиташе да стои максимално встрани, но командирът беше Търнър, а тя държеше час по-скоро да се озове на борда. Сякаш тесният фюзелаж беше някаква суверенна територия, като посолство в чужда държава. Номерата на бордните им карти бяха големи, което означаваше, че местата им са някъде към опашката. Това на свой ред означаваше, че ще се качат веднага след инвалидите, семействата с малки деца, пътниците от първа класа и лоялните клиенти. Ето защо Търнър настоя да са максимално близо до пропуска. Тя се провираше напред успешно като всеки дребен и пъргав човек — с непостижима за едрата фигура на Ричър лекота. Той обаче я следваше покорно и успя да стигне до завоюваното от нея място една минута по-късно.

Отвеждането към самолета започна почти веднага. Жена в униформа отвори широка остъклена врата и вдигна пред лицето си микрофон. Тълпата се втурна напред, водена от инвалидни колички, куцукащи старци с бастуни и млади семейства, понесли деца и безумно сложни бебешки столчета. След това дойде ред на често пътуващите мъже и жени в костюми, наречени „лоялни клиенти“. После Ричър бе повлечен от потока, който се изля надолу по ръкава и най-сетне се озова в самолета. Прегърбен и навел глава, успя да стигне до мястото си. Краката му едва се побраха в тясното пространство между седалките. До него Търнър изглеждаше далеч по-щастлива, защото имаше тялото, за която бяха проектирани седалките.

Щракнаха коланите си и зачакаха.

Ромео набра Жулиета.

— В момента съм в системата на Ю Ес Еъруейс — обяви той.

— И? — попита Жулиета.

— За съжаление, новините не са добри. Кихоу и Вега вече са на борда, а ние току-що изпуснахме двете последни места за списъка на чакащите. Отнеха ни ги някакви със статут „лоялни клиенти“. Те имали предимство.

— Не можеш ли да звъннеш на компанията и да им обясниш, че нямат предимство?

— Мога, но няма да го направя. Веднага ще ни обложат с допълнителна такса. Май добрата воля вече има парична стойност, най-вече когато Чичо Сам плаща сметката. Но ние не можем да си позволим допълнителни такси, защото това означава да оставим писмени следи. Следователно се примиряваме с положението. Все пак успяхме да качим двама.

— Кои двама?

— Първите по азбучен ред.

— Това не е идеалният вариант — отбеляза Жулиета.

— На този етап се нуждаем от очи и уши, нищо повече. Важното е да държим операцията под контрол. Останалите двама качих на „Америкън“ за полета до Ориндж Каунти. Ще пристигнат горе-долу по едно и също време и ще се съберат.

Изпънал врат, Ричър гледаше напред, към началото на дългата алуминиева тръба, и наблюдаваше обичайната суматоха, свързана с настаняването. Взиране в номерата на седалките, наместване на големи чанти и обемисти връхни дрехи в отделенията за ръчен багаж. Багаж, багаж и още багаж. За него това беше бреме. Част от лицата насреща му бяха доволни, но повече бяха мрачни и намръщени. Спомни си как беше летял като дете — отдавна и за сметка на армията, на борда на отдавна забравени превозвачи като „Браниф“, „Истърн“ и „Пан Америкън“. Тогава пътуването с реактивен самолет беше рядко и екзотично преживяване, за което хората се обличаха официално — костюми, вратовръзки, ефирни летни рокли и дори ръкавици. А авиокомпанията им отвръщаше със сребърни прибори и китайски порцелан.

После внезапно зърна мъжа, на когото беше забил ляво кроше в ухото.

44

Грешка нямаше. Помнеше го добре, не можеше да го сбърка. Първата вечер в онзи мотел. Появата на колата, все още без поражения по нея. Мъжът слиза от дясната страна, заобикаля предницата и започва да плещи.

Не можеш да ни уплашиш, старче.

Ричър помнеше дългото ляво кроше, съприкосновението на юмрука му с костта, страничното отскачане на главата. По-късно го зърна още веднъж, отдалече, отново на паркинга пред мотела. И за трети път преди броени минути, докато слизаше от онази кола.

Нямаше никакво съмнение, че е той.