Трите имена на адвоката бяха Мартин Мичъл Балантайн. Освен това не се беше преместил в Уайоминг. Адресът му все още беше в Студио Сити, Лос Анджелис, Калифорния. Почти на две крачки. Според картата на Търнър мястото се намираше на Колдуотър Кениън Драйв, откъм страната на „Вентура“. И вероятно адвокатът открай време си живееше там.

Което най-вероятно означаваше, че адвокатската му кариера не е била особено блестяща. Адресът беше на апартамент, построен някъде през 30-те години на миналия век, а това означаваше повече от осемдесет години разруха. Изглеждаше ужасно старомоден и овехтял. Стени в цвят на тъмнозелена луга, жълта светлина в прозорците.

— Не очаквай кой знае какво, защото може би изобщо няма да ни приеме — предупреди Търнър. — Доста е късно за неканени гости.

— Лампите му все още светят — рече Ричър.

— Другият вариант е да не си спомня нищо. Оттогава са изтекли цели шестнайсет години.

— От това положението ни не може да се влоши.

— Освен ако не реши, че целта ни е да обработим свидетел на обвинението.

— Би трябвало да го приеме като показания под клетва.

— Няма да се изненадам, ако просто ни изхвърли.

— Няма да го направи. Той е само един самотен старец, който със сигурност мечтае за гости.

Балантайн не ги изхвърли, но и не беше особено въодушевен от визитата им. Остана прав под рамката на вратата с физиономията на човек, който цял живот е отварял на неканени гости късно вечер. Беше среден на ръст и изглеждаше сравнително здрав. Годините му не бяха много над шейсет. Но изглеждаше уморен, мрачен, едва ли не печален. Имаше вид на човек, който се е опитал да завладее света, но е загубил. На устната му личеше белег, който очевидно не беше резултат от хирургическа намеса. А зад гърба му надничаше жена, която би трябвало да е съпругата му. Със същата мрачна физиономия, но не така вяла и по-открито враждебна.

— Бихме желали да купим петнайсет минути от времето ви, господин Балантайн — каза Ричър. — Какво ще кажете за сто долара?

— Вече не практикувам право — отвърна домакинът. — И нямам лиценз.

— Пенсиониран ли сте?

— Не, отстраниха ме от колегията.

— Кога?

— Преди четири години.

— Искаме да поговорим за един доста стар случай.

— На какво се дължи вашият интерес?

— Правим филм по него.

— Колко стар е случаят?

— Отпреди шестнайсет години.

— Срещу сто долара?

— Ваши са, стига да ги поискате.

— Влезте, пък ще видим дали ще ги поискам — отмести се от вратата човекът.

Влязоха в тесен коридор, след това се озоваха в тесен хол, обзаведен с доста по-добри мебели от това, което очакваше Ричър. Сякаш по някое време семейство Балантайн е било принудено да напусне предишното си, очевидно много по-добро жилище. Преди четири години може би. Отстранен от адвокатската колегия, може би глобен или съден, а може би тотално разорен.

— А ако не мога да си спомня? — попита Балантайн.

— Пак ще получите парите — отвърна Ричър. — Стига да направите честни усилия.

— Какъв е случаят?

— Преди шестнайсет години сте изготвили клетвена декларация от името на Хуан Родригес, известен още като Голямото куче.

Балантайн се приведе напред, готов да спечели сто долара срещу честните си усилия, но на практика беше спечелил някъде около долар и четвърт.

Съобразил това, той отново изправи гръб.

— Онази история, свързана с армията?

По гласа му личеше, че си е спомнил, но това не го правеше особено щастлив. Лош спомен, изскочил от царството на мъртвите. Сякаш „онази история, свързана с армията“ му беше причинила големи неприятности.

— Да — кимна Ричър. — Онази история с армията.

— А защо се интересувате от нея?

— Понеже сте използвали моето име в съчинението си.

— Вие ли сте този? — смая се Балантайн. — Тук, в дома ми?! Нима не пострадах достатъчно?

— Я се махайте от тук! — отсече жена му. — Веднага!

Очевидно говореше сериозно, защото повтори думите си още няколко пъти, наблягайки на веднага. Тонът, с който ги изричаше, беше доказателство, че съгласието е оттеглено и настъпва моментът на злоупотреба с гостоприемството. А Ричър беше обещал на Търнър два палеца върху пусковия бутон на ракетата, освен това се притесняваше леко, че контактува с евентуален свидетел на обвинението.

По тази причина стана и си тръгна, следван от Търнър. Спряха едва когато се озоваха при колата, и се облегнаха на капака.

— Значи всичко опира до архивите — промърмори Търнър.

— Стискай палци да е така.

— Ще използваш ли Съливан?

— А ти би ли я използвала?

— Абсолютно. Тя е старши офицер и работи за Военния съд, а не за някакви си „Човешки ресурси“.

— Съгласен съм — кимна Ричър, извади джиесема от джоба си и набра Едмъндс.

56

Насреща прозвуча познатият сънлив и леко раздразнен глас.

— По-рано тази вечер спомена, че от министерството притискат майор Съливан за бързо приключване на случая „Родригес“ — започна без предисловия Ричър.

— А ти ме будиш посред нощ с поредното си умно предложение, така ли?

— Не, искам от теб да разбереш кой точно е предал това искане на майор Съливан. Или поне канала, по който е било придвижено.

— Благодаря, че си се сетил за мен, но не е ли по-лесно да се обърнеш директно към майор Съливан?