Читаем Мъжки игри полностью

— За нищо на света. По-скоро ще умра, отколкото да ви обидя. Впрочем аз наистина скоро ще умра… Добре, добре, добре, няма да говорим за тъжни неща — припряно добави той, като видя как мигновено помръкна лицето й. — Та значи — нека се върнем към сделката. Няма да крия, че на мен ми е изгодно да участвам във финансирането на Програмата и да получавам в замяна гаранции за собствената си безопасност. Но аз нямам право да си затварям очите за факта, че Програмата най-вероятно е порочна или безнравствена, а може би и престъпна. Значи рано или късно това ще се разкрие и резките промени в реализирането на Програмата ще бъдат неизбежни. По-нататък настъпват последствията, които ние с вас вече обсъдихме. Но ако промените настъпят в резултат на действията на друг човек, а не на вашите действия, Анастасия, моите хора няма да бъдат предупредени. Затова направих всичко възможно, та вие при желание и при наличието на основания да изпреварите другите. Повтарям: дадох ви информация, която ще ви позволи още днес да започнете да изяснявате дали има реални основания за моите подозрения. Със сигурност ще се намери и някой друг, който може би случайно ще дръпне нишката и ще размотае цялото кълбо. Трябва само да напипа тази нишка. Защото това е само въпрос на време. Така че аз предпочитам тази нишка да бъде във вашите ръце по-рано, отколкото в ръцете на когото и да било другиго. Може би моите подозрения са безпочвени и аз искрено ще се радвам, ако е така. Макар да съм сигурен, че съм прав. Но от всяко положение се надявам, че ще мога да разчитам на вашата честна дума и да знам, че върху моя град няма да се стоварят внезапни неприятности.

— Предварително ли сте сигурен, че ще ви дам думата си?

— Няма да откажете на умиращ човек.

Той каза това толкова сериозно и простичко, че очите на Настя се напълниха със сълзи. Денисов стана от масата и се премести в дълбокия мек фотьойл в ъгъла на стаята.

— Ето, сега наистина казах всичко. Не смея повече да настоявам да се измъчвате в моята компания. Извинете, Анастасия, наистина се уморих, а утре ме чака тежък ден. И още една молба. Ако остана жив след утрешното мероприятие, не ме посещавайте, докато аз не ви помоля за това. Разбрахме ли се?

Тя мълчаливо кимна и започна да облича якето си. Едуард Петрович не стана, за да й помогне да се облече, и това красноречиво показа колко е слаб. Никога великият Ед Бургундски, както го наричаха приближените му, не би си позволил да бъде нелюбезен по отношение на една дама.

* * *

В живота на Евгений Паригин се появи още едно усложнение, този път съвсем неочаквано. Той беше готов за какво ли не, само не и че вдовицата на братовчед му — Лолита — ще започне да се държи по този начин.

Паригин спеше на походно легло в кухнята, понеже беше отстъпил дивана в хола на Лолита и Серьожа. До снощи всичко беше спокойно, но снощи той изведнъж забеляза, че Долита е грижливо гримирана, макар че по-рано, след бързото преместване, постоянно ходеше без грим, защото се намираше между четири стени.

— Абе ти да не си излизала? — уплаши се Паригин.

— Не, как ти хрумна?

— А защо си се гримирала?

— За тебе.

— Не разбрах…

Естествено Паригин разбра, но реши да не се издава. „Може да ми се е сторило“ — помисли се той с необичайна за него страхливост, макар че сърцето му болезнено се сви. Само това липсваше!

— Че какво не разбра? — Долита окръгли очи. — Толкова е просто. Една жена се гримира, за да изглежда по-добре и на мъжа да му е приятно да я гледа.

Тя се наведе над масата, за да подреди чиниите, при което пеньоарчето на гърдите й съблазнително се открехна и топла вълна от сладък тръпчив парфюм лъхна срещу Паригин. Ситуацията ставаше абсолютно недвусмислена и той започна трескаво да се чуди как да се измъкне от нея, без да обиди жената. Лолита не му харесваше. Той смяташе за свой дълг да се грижи за нея, защото бе обичал покойния си братовчед, но като жена тя не будеше у него никакви емоции. Лолита беше ярка, набиваща се в очи брюнетка, пищна и закръглена, а на него винаги му бяха харесвали друг тип жени, както се казва — „в пастелни тонове“: средно руси, с меки черти на лицето и спокойни гласове. Освен това той отдавна разбираше, че съпругата на братовчед му не е от жените, които умеят и искат да принадлежат само на един мъж. Не че той знаеше за нея нещо такова… не, но по очите и маниерите й без колебание усещаше у нея една уличница, макар и нереализирана. „Сигурно й е доскучало сред четирите стени и така неумело си търси развлечение, какво да е развлечение, което би разсеяло тягостните й мисли за прекомерно големия дълг и заканите по адрес на синчето й“ — съчувствено си помисли Евгений.

Той нямаше никакво намерение да угажда на капризите й, но си каза, че май би трябвало да помисли как Лолита да не скучае, да не се измъчва от ядове и безделие. Та тя не можеше дори по телефона да говори — с когото и да било. Паригин й бе забранил. Ако кредиторите се бяха втурнали да търсят изчезналата длъжница, те вече бяха наслагали клопки на всички възможни места — и в службата, и у познатите и близки хора.