Като креол, имаше пълен контрол върху чувството за време. Можеше да го забързва или забавя според нуждите си. Така че от субективна гледна точка, за него нямаше значение кога тя ще мине оттам. Джори щеше да чака със същото търпение, независимо дали му остават още десетина минути или 48 часа. За щастие на пешеходния трафик в коридора на Златен Лотос, Деметра се появи по-рано.

— Деметра! — каза той, използвайки силата на всичките си звукови схеми.

— А, Джори! — Но изражението й никак не беше ентусиазирано.

— Липсваше ми, Деметра.

— Знам. Но нещата… се промениха.

— Наистина ми липсваше.

Проклятие, помисли си той, пак не намираше правилните думи.

— Може би не трябва да се виждаме толкова често — каза тя бързо. — Малко се… разпалихме. Имам нужда първо да опозная човека, преди да… знаеш. Стигнахме твърде далече…

— Не ти ли хареса моето място? Не беше ли достатъчно уединено?

— Какво искаш да…?

— Ако има някакво място, където би желала да го направиш, изолирано, с по-малко намеса отвън, само ми кажи. Ще отида навсякъде с теб. Знаеш това.

— Джори… — лицето й помръкна.

Ден Острайхър усети как отказът й го залива като вълни от инфрачервената жега на една догаряща връзка.

— Съжалявам — каза той, отстъпвайки. — Аз просто се нуждаех…

— Знам, Джори. Но аз не съм момичето, от което се нуждаеш. Повярвай ми.

Младият креол сложи ръка пред очите си, обърна се и побягна по коридора. Въпреки че жлезите за сълзи бяха отдавна ампутирани, той усещаше налягането, надигащо се в главата му. Едва успя да завие при следващия шестостен, без да се забие в стената.

Шлюзов контрол, 18 юни

След като Ат паркира самохода, Лоул събра геологичните проби и се запъти към задната част на превозното средство. Шлюзът се отвори, а там стоеше Деметра.

— Имате дупка в организацията — обяви тя.

Митсуно потисна желанието си да я попита какво има предвид. Вместо това погледна вечно присъстващата видеокамера над главата му и микрофона на стената зад него.

— Хайде да пийнем нещо — предложи той.

— Сериозно ти говоря, Лоул.

— Аз също.

Той я хвана подръка и тръгна надолу по рампата към тунелния комплекс. Може би ако накара Деметра да се движи, мрежата няма да ги проследи, да анализира нещата, които е казала и следователно да научи нещо съмнително. Хоплити беше едно ниво надолу и съвсем естествено бе да отидат там.

— Досега двама души се обърнаха към мен за…

— Кой? — прекъсна я той.

— Нанси Кунео от Северна Зеландия, всъщност платен шпионин в тяхната организация за икономическо развитие, и нашият приятел Джори.

— Какво искаха?

— Да разберат дали мога да им осигуря някакво уединено място. Кунео даже спомена радиосмущенията. Някой от вашата бунтовническа група има доста бъбрива уста.

— Не и откакто говорихме снощи — контрира я Митсуно, пресмятайки времето наум.

— Не знам. Всичко е много объркано.

Бяха стигнали пред вратата на Хоплити, а щом веднъж влезеха, наблюдението на мрежата щеше да е непрекъснато.

— Виж — каза той бързо, — защо не поканиш Джори да дойде в тайната стая? Утре вечер ще е добре.

— Да го поканя? Но вие не искате…

— Кажи му, че ще има купон. Той обича купоните.

— Но… — Деметра сбърчи вежди, опитвайки се да разбере.

— Просто го направи. Джори е стар приятел.

— Добре, но аз си мислех…

— Пристигнахме — обяви Митсуно, променяйки темата. — Ще се обадя на Ат да каже на Елън, че ще я чакаме тук. Гладна ли си?

Глава 16

Фалшиви мозъци

Източен воден резервоар, 19 юни

— Тук е влажно.

Деметра чуваше стъпките на креола зад себе си по пътеката — леки и безшумни като на танцьор.

— Влагата ще повреди ли системите ти? — попита тя.

— Не, бил съм и на много по-лоши места.

— Добре.

Както предположи Лоул, не представляваше проблем да убеди Джори да дойде в тайната стая. Веднъж установила с него контакт чрез мрежата, той бе повече от щастлив да я срещне където и да е, когато и да е. Така че тя му определи среща в един тунелен възел, недалеч от резервоарите и той бе там много преди нея.

Приближавайки вратата, Деметра чу шум, който надделяваше над капещата вода — множество гласове, смесени и ехтящи в малкото тясно място. Джори се дръпна преди тя да е в състояние да идентифицира звука.

— Хей! Аз си мислех, че желаеш да се уединим!

— Всичко е наред. Лоул прави някакъв купон.

— Но нали щяхме да сме заедно?

— Ние сме пак заедно.

— Имах предвид сами.

Деметра протегна ръка, хвана го за китката и го повлече към вратата. Почука. Вратата се отвори със скърцане и Деметра надникна в осветената вътрешност на тайната стая. Мебелите бяха преместени до стената, за да се освободи място. Тя бързо преброи около половин дузина лица заедно с Лоул, стоящ сред тях. Елън също бе там, както и д-р Лий. Другите не ги познаваше.

— Здрасти на всички! Това е Джори — тя се обърна към нещастния си придружител. — Джори, познаваш Елън и Лоул. Всички останали…

— Здравей, Джори! — избоботи един от непознатите мъже, като се приближи към него и протегна огромната си ръка. Той беше добре сложен и прекалено атлетичен за марсианец. Деметра си помисли, че или е пиян, или дрогиран.