Читаем Марс плюс полностью

Когато най-сетне неговият екип за преговори докосна марсианската повърхност, Ортис си даде сметка, че групата от посрещачи бе съставена предимно от търговци и дребни буржоа. Поселището Тарсис Монтс изглежда функционираше от само себе си, без признаци за някаква активна правителствена структура. Досега Хари беше срещнал само функционери на ниско ниво, като всеки от тях бързаше да изтъкне, че управлява малък департамент за въздушна циркулация, за тунелно строителство, водно пречистване или рециклиране на отпадъци. Най-голямата бюрокрация поддържаше фонтана — Хари се срещна и с тримата чиновници, прикрепени към него. Разбира се, съществуваха и други населени комплекси на планетата, които вероятно имаха някаква по-формална управленска структура. Ортис си спомни казаното от Нанси Кунео за някаква среща с кмета на Солис Планум. В списъка на важните клечки името му беше отбелязано с червена звездичка. Вероятно бе говорител на целия Южен район. И все пак, събитието тази вечер изглежда бе посветено на бакалите и хотелиерите. Тези хора или нямаха интереси към проекта Каньонланд, или го приемаха с недоверие — като източник на търговска конкуренция. Сякаш се чувстваха длъжни да се сражават за всяко пени с един нов град, намиращ се на поне 3000 километра от тях. Тъжни тесногръди хора.

Ортис отпи от джина с тоник и започна да наблюдава тълпата. Това бе най-забавното нещо от дипломатическите му функции — да гледа как хората се разделяха по двойки и да отгатва кой в чие легло ще завърши вечерта. Постепенно, съдейки по вълнението на тълпата, той усети едно по-канализирано движение. Реакцията на хората напомняше следата, оставена от летящ електрон в Уилсънова камера — Ортис виждаше ефекта, но не и истинската му причина. След малко възелът от тела се разплете, за да направи път на Нанси Кунео и една млада жена, които идваха към него. Тя беше електронът. Определено!

Не беше точно лицето й — то не беше нищо особено — а по-скоро целия й външен вид. Беше облечена в рокля от чист найлон с цвят на малинов сироп, която започваше от зърната на гърдите й и стигаше до някакви си четири сантиметра под чатала й. Предположи, че единственото нещо, което поддържаше дрехата на мястото й, бе силното статично електричество. Той бързо се обзаложи със себе си, че жената няма да е в състояние да седне през цялата вечер — не и ако държи да остане лейди. Този бърз и практичен поглед му подсказа, че облеклото струва около 100 Нови за грам. Струваше си. Ортис беше виждал еротично бельо в съответните каталози, което беше далеч по-малко възбуждащо от дрехата й. Дори на тази възраст той чувстваше как соковете почват да текат по тялото му.

Нанси Кунео беше на практика невидима до младата жена. Внезапно истинската възраст на агента на Северна Зеландия, за която Ортис знаеше, че е значителна, стана явна. Не помагаше дори перуката с червени къдри, която бе избрала за вечерта. Защо всеки оплешивял след промяната на вятъра, породена от изпитанията на остров Раул, имаше толкова непоносим вкус към косите? Кунео засилваше катастрофалния си вид и с една официална дреха, която имаше маншети и подплънки на възможно най-неподходящите места. Ако не бе потънала в абсолютното затъмнение от блясъка на момичето в малиновата дреха, щеше да изглежда като градински гном.

— Хари! Трябва да те запозная с един човек — поздрави го Кунео.

— Нанси!

— Това е Деметра Кафлън, от Суверенната държава Тексахома. Внучка на Алвин Бертранд Кафлън.

— О, нима? Познавам стария Алвин. Много пъти сме кръстосвали шпаги по време на сесиите на Генералната Асамблея.

— А това, Деметра, е Хари Ортис — главен анализатор в Агенцията за икономическо развитие на Нова Зеландия.

— Наистина? — попита младата жена. С нейния югозападен каубойски акцент думата прозвуча като „стана“. А частичното налягане на хелия, с който марсианците пълнеха своите катакомби, я преиначи като „стаанааа“. Но Ортис схвана значението. — Какво анализирате? — продължи тя.

— О, икономическите фактори, паричните потоци, политическите предимства. Всичко, което обикновено се прави с помощта на компютър.

— Вие с Деметра имате нещо общо — заключи Кунео като се подсмихваше и след това кратко въведение просто се отдалечи.

Ортис и Кафлън изгледаха гърба й и после се обърнаха един към друг. Хари не можеше да си представи какво общо има помежду им, освен желанието му да си свали дрехите, да я повали на пода и да я обладае пред всички. Но не беше сигурен, че Деметра споделя желанието му.

— Ако се съди по репликата на Кунео — мина в настъпление Деметра, — явно допирните ни точки са компютрите.

Той я изгледа неразбиращо.

— Имам предвид, че вие работите с тях, нали?

— Всъщност никога не съм казвал такова нещо — отвърна Ортис. — Правя с главата си неща, които другите хора правят с машините. Мразя компютрите.

— И аз не ги харесвам.

— В наши дни това е доста рядко, особено пък да се случи така, че в един и същи град да се срещнат двама души, които не мислят за нашите силиконови приятели като за… приятели.