Читаем Марс плюс полностью

След опита й с Джори, Деметра мислеше, че вече е готова за сделки с киборгите. В края на краищата, и те са като него. Просто са по-завършени, по-съвършени. Но противно на убеждението си, тя откри, че киборгите са доста различни. Неподвижният им поглед й казваше, че те не се интересуват нито от нея, нито от което и да е друго човешко същество. Нейните желания и нужди, планове и обещания бяха ефимерни за тях. Мимолетна прищявка — пясък по вятъра. Усещаше, че за тях всяко човешко същество бе само купчина протоплазма, която не заслужаваше да й се обръща внимание. А може би това имаше нещо общо с тяхната възраст? Вярно, киборгите бяха сравнително нови същества, набори на дядовата й генерация. Самият Торауей едва ли беше на повече от деветдесет години, но той не можеше да остарее, да отслабне или да умре като деди. Можеше само да се повреди, а повредените части се заменят до безкрайност. Новите компоненти ще бъдат от нов материал, с по-бързи чипове, по-лек метал с по-твърда повърхност. Полковникът беше на практика безсмъртен. И още нещо — липсата на мигли, които да премигват, го правеха толкова нереален.

Все пак той се бе съгласил да търгуват, а това означаваше, че се нуждае от нещо. Следователно Торауей има слабо място, което тя може да използва, стига да знае какво е то, и, разбира се, ако цената е в рамките на бюджета на Тексахомската корпорация за развитие на Марс. Тя чувстваше, че ще открие неговата слабост и ще направи всичко възможно да изпълни своята част от сделката. Само ако…

— Здравей, Деметра!

Визьорът се освети с приличащото на водоливник лице на Нанси Кунео. Това бе плоско изображение, вместено в симулационното устройство на Кафлън от някой стандартен терминал.

— Здравей, Нанси — отвърна тя, чудейки се как ли изглежда собственото й изображение върху екрана на Кунео. Вероятно с „Видеото невъзможно“, все едно, че излиза изпод душа. — Какво мога да направя за теб?

— Както ти казах, нашата делегация пристигна. Домакин съм на един малък прием в чест на народа на Каньонланд. Питиетата се сервират в шест. Всички ще са там.

— Всички? — усмихна се Деметра. Може би това означаваше Роджър Торауей и неговият зелен приятел.

— Каймакът на комплекса. Ще дойдеш ли?

— С удоволствие.

— Добре… и Деметра?

— Да?

— Можеш ли да облечеш нещо по-различно от гащеризоните ти? Знам, че са практични, но изглеждат прекалено работни за такъв вид събиране. Имаш цял следобед на разположение, иди на пазар и си намери нещо по-подходящо. Нещо, което да показва краката ти.

— Като гост ли ме каниш или като специалитет на купона? — Деметра опита гласът й да звучи безгрижно.

— Просто не искам да се чувстваш не на място.

— Сигурна съм, че не искаш. — Всичко това бе по-забавно дори от спаринг с акули в Далаския национален аквариум.

— Тогава в шест.

— Добре — Деметра прекъсна връзката.

Преди да почернее съвсем, визьорът отново светна.

— Ало? — Беше Лоул. Гледаше нервно някъде встрани от нея, сякаш току-що я бе изгубил от поглед.

— Здрасти, Лоул. Страхувам се, че връзката е объркана. Мрежата те е включила в симулация, която току-що напуснах. Не знам как изглеждам от твоя страна.

— Изглеждаш като кукла на вентрилогист. Имам предвид, направена от пластилин и боядисана с ярки цветове.

— Наистина знаеш как да поласкаеш едно момиче.

— Съжалявам!

— Няма нищо. Те използват паспортната ми снимка. Не знам как мрежата го прави.

— Технологически е невъзможно.

Получи се неловка пауза.

— Твой ред е, Лоул — подхвърли Деметра.

— Какво?

— Ти ме повика, не помниш ли?

— О, да! Исках да разбера ще вечеряш ли довечера с мен?

— Ей, това е чудесно. Бих искала, но…

— Имаш други планове?

Деметра поклати глава в шлема и се зачуди дали той я вижда.

— Политика. Ако ме беше повикал една минута по-рано, щях да ти кажа „да“ с чиста съвест. Но сега съм заета. Работа, нали знаеш.

— Каква работа?

— Да шпионирам, не помниш ли?

— О! — Лицето на Митсуно посърна като на малко момче. Това бе една мъжка черта, която Деметра не можеше спокойно да отмине.

— Хей, искам да те видя — каза тя. — Вечеря утре. В шест. При мен.

— О. К.

— Ти плащаш.

— Ще се радвам да…

— Нещо скъпо, като омари.

— Ом…?

— Морски деликатес, сварен в сос. Ще ти хареса. Страхотен е за шампанско и коктейли. Но тъй като не ги отглеждате на Марс и на никой не му е дошло наум да ги внася, оставям „скъпо“ на твоето въображение.

— Сделката е сключена — усмихна се той.

— Тогава до утре.

— До утре.

Деметра прекъсна връзката и свали шлема от главата си, преди да се забърка в още нещо. Хвърли поглед към китката си, за да разбере колко е часът, но се сети, че Сладурчето я няма и извика мрежата.

— Тринайсет часа, четирийсет и шест минути — каза безстрастно гласът.

Оау! Трябваше да си купува дрехи, а й оставаха само четири часа.

Хотел Червени Пясъци, търговски квартал 3/9/15, 15 юни

Когато навърши седемдесет и девет, Хари Ортис започна да си мисли, че вече е твърде стар, за да скача между планетите. Той не се чувстваше така, или поне допреди година, но вниманието му се разсейваше и вече нямаше нерви за коктейлни празнословия.