Читаем Лоцманът полностью

— Спасявайте се, момчета, спасявайте се! — извика Барнстейбъл, когато моментът на страшна неизвестност премина. Велботът е все още на ваше разположение. С него ще можете поне да се приближите до брега. Скачайте, момчета! Бог да ви е нщ помощ, бог да ви е на помощ! Вие бяхте честни и верни моряци и вярвам, че господ няма да ви остави. Тръгвайте, приятели мои, докато има затишие. Моряците наскачаха един през друг в малката лодка, която едва не потъна от прекомерния товар. Но, когато се огледаха, видяха, че Барнстейбъл, Мери и кормчията още стояха на палубата на „Ариел“. Командирът, потънал в горчиви мисли, крачеше напред-назад по мократа палуба на шхуната, а гардемаринът, вървейки по стъпките му, напразно го увещаваше да напусне обречения кораб. Дилън няколко пъти се приближи до борда, където лодката още се бавеше, но мрачните лица на моряците все го прогонваха и той се отдръпваше отчаян. Том бе седнал в основата на бушприта, все тъй в позата на човек, спокойно примирен със съдбата и в отговор на повторните силни викове на другарите си само махаше с ръка към брега.

— Послушайте ме, мистър Барнстейбъл! — умоляваше юношата със сълзи на очи. Ако не заради мен или заради себе си, или от страх пред бога, то поне от любов към моята братовчедка Кетрин качете се на лодката!

Младият лейтенант прекъсна неспокойната си разходка и погледна колебливо към скалите, но след миг погледът му се спря на останките на кораба и той отговори:

— За нищо на света, момче, за нищо на света! Ако часът ми е ударил, ще посрещна безстрашно участта си.

— Послушайте моряците, уважаеми сър! Те викат, че няма да тръгнат без вас, а велботът може всеки момент да се разбие в шхуната.

Барнстейбъл посочи лодката и като заповяда на гардемарина да слезе в нея, мълчаливо се извърна.

— Е, добре — каза Мери решително, щом е редно лейтенантът да не напуща потъващия кораб, редно е и гардемаринът да остане!… Отблъсвайте, момчета! Аз оставам с мистър Барнстейбъл на „Ариел“.

— Младежо, твоят живот ми е поверен и аз отговарям за него — рече командирът, като вдигна съпротивяващия се юноша и го прехвърли в ръцете на моряците. Отблъсвайте и бог да ви закриля. И без туй лодката е така претоварена, че се съмнявам дали ще може да стигне благополучно брега.

Но, моряците още се бавеха, защото видяха, че кормчията закрачи с твърда стъпка по палубата, и помислиха, че е решил да тръгне с тях и да накара лейтенанта да стори същото. Но, Том чисто и просто последва примера на своя командир, като неочаквано го сграбчи в мощните си обятия и с неудържима сила го преметна през фалшборда. В същия миг улови въжето, с което лодката беше привързана за шхуната, вдигна огромните си ръце високо във въздуха и се провикна така, че заглуши бурята:

— Да бъде тъй, както е рекъл господ! Пред очите ми бе закована първата дъска на „Ариел“ и искам да видя как ще бъде откъртена. А, след това не желая да живея повече.

Но, не бе успял да произнесе и половината от тия думи, когато вълните отнесоха другарите му толкова надалеч, че престанаха да го чуват. Велботът вече не можеше да бъде управляван поради прекомерния си товар и яростта на прибоя. И когато се вдигна върху белия гребен на една вълна, Том видя за последен път любимата си лодчица. След това велботътпотъна във вдлъбнатината между вълните и няколко секунди по-късно останките му се разбиха на трески в крайбрежните скали. Кормчията стоеше неподвижен до борда, откъдето бе отвързал въжето на лодката и гледаше как от време на време над морските талази изплувваха глави и ръце. Едни с мощни, добре насочени движения се мъчеха да стигнат песъчливия бряг, който започна да се очертава, когато водата спадна, а другите се мятаха бясно в безпомощно отчаяние. Честният стар моряк нададе радостен вик, като видя, че Барнстейбъл се измъкна от прибоя, изнасяйки безчувствения Мери на пясъка, където скоро един по един наизскачаха, мокри и изнемощели, няколко моряци. Още няколко души от екипажа се озоваха по тоя начин благополучно на брега, но когато Том се върна отново на мястото си при бушприта, не можеше да откъсне скръбния си поглед от безжизнените тела, които вълните изхвърляха на други места по скалите с такава сила, че скоро загубиха почти всякакъв човешки образ.

Сега само Дилън и кормчията бяха останали на своя страшен пост. Юристът, неволен свидетел на току-що описаната сцена, бе изпаднал в някакво тъпо отчаяние. Но, когато смразената му от ужас кръв се раздвижи отново в жилите, той допълзя до Том с онова егоистично чувство, което прави дори безнадеждното страдание по-поносимо, когато се споделя с друг.

— Щом настъпи отливът — каза той с глас, който издаваше агонията на страха, макар че думите изразяваха възкръсналата надежда, ще успеем да се измъкнем на сухо.