Читаем Левиатан полностью

Тук е необходимо да се поясни, че от съображения за уют и дискретност (в рекламата се казваше: „Ще се почувствате в атмосферата на доброто старо английско имение“) персоните, пътуващи с първа класа трябваше да се хранят не в голямата обедна зала заедно с шестстотинте носители на демократичните сребърни китове, а бяха разпределени из комфортни „салони“, всеки от които със собствено наименование и с вид на аристократична гостна: кристални свещници, байцван дъб и махагон, тапицирани с кадифе столове, блестящи сребърни прибори, напудрени сервитьори и сръчни стюарди. Комисар Гош хареса за целите си салона „Уиндзор“, разположен на горната палуба в носовата част на кораба: три от стените представляваха само прозорци, превъзходен кръгозор, дори в мрачен ден можеше да не се палят лампи. Кадифето тук беше златисто кафяво на цвят, а по ленените салфетки се мъдреше гербът на Уиндзорската династия.

Около овалната маса със завинтени за пода крака (за случай на силно вълнение) бяха наредени десет стола с високи релефни облегалки, украсени с разни готически финтифлюшки. Комисарят хареса идеята всички да сядат на една маса и нареди на стюарда да постави табелките с имената не както дойде, а със стратегически замисъл: четиримата без емблеми подреди срещу себе си, тъй че всеки миг да са му под око, пиленцата. Провали се обаче планът на Гош да разположи начело на масата самия капитан. Мистър Джосайя Клиф не пожела „да участва в тоя цирк“, както го нарече, и се установи в салон „Йорк“, където се хранеха новият вицекрал на Индия и двама генерали от индийската армия. „Йорк“ се намираше в престижната част откъм кърмата, максимално далече от прокажения „Уиндзор“, където се възцари първият помощник-капитан Шарл Рение. Комисарят не го одобри от самото начало: лицето му мургаво, брулено от ветрове, а приказките му едни лигави, черната коса лъщи от брилянтин, засукал си мустачките като две запетайки. Не моряк, а палячо.

През дванайсетте дни след отплаването комисарят успя да опознае съседите си по салон, научи се на светски маниери (тоест спря да пуши по време на вечеря и да си топи соса с корички), усвои повече или по-малко сложната география на плаващия град, посвикна с клатушкането — но изобщо не се доближи до целта.

Ситуацията беше следната.

Отначало той водеше за пръв по степен на подозрителност сър Реджиналд Милфорд-Стоукс. Мършав, рижав, с рунтави бакенбарди. Изглежда на около двайсет и осем-трийсет години. Държи се странно: ту впери зелените си зъркели някъде в далечината и не реагира на въпроси, ту изведнъж живне и тръгне ни в клин, ни в ръкав да дрънка за остров Таити, за коралови рифове, за изумрудени лагуни и за колиби с покриви от палмови листа. Явен психопат. Откъде-накъде баронет, потомък на богат род, ще се вдигне накрай света за някаква си Океания? Какво ще търси там? Дяволският му аристократ на два пъти напълно игнорира въпроса за липсващия кит. Погледът му минаваше през комисаря, а ако се спреше на него, все едно че виждаше някаква муха. Мръсен сноб. Още в Хавър (четири часа престой) Гош прескочи до телеграфа и пусна едно запитване до Скотланд Ярд: като какъв е тоя Милфорд-Стоукс, дали не е регистриран да буйства, дали не е изучавал медицина в свободното си време. Отговорът пристигна току преди да отплават. Оказа се, че нямало нищо интересно, пък и странното му поведение се изясни. Но златен кит все пак не носи, следователно мястото на рижавия засега все още е в списъка на клиентите.

Вторият бе господин Гинтаро Аоно, „японски дворянин“ (така пишеше в списъка на пътниците). Обикновен азиатец: дребничък, жилав, възрастта не му личи, проскубани мустачки, будни дръпнати очички. На масата си мълчи. На въпроса с какво се занимава, измърмори смутено: „офицер от императорската армия“. Въпросът за значката го смути още повече, жегна комисаря с поглед, пълен с омраза, извини се и изчезна на бегом. Даже не си дояде супата. Подозрително, нали? И още как! А иначе си е пълен дивак. В салона си вее с ярко хартиено ветрило като педерастите от шантавите вертепи оттатък улица „Риволи“. Разхожда се по палубата само по налъми, с памучен халат и без панталон. Гюстав Гош, естествено, е за свободата, равенството и братството, ама все пак такива макаци не бива да ги пускат в първа класа.

Опряхме до жените.