Читаем Левиатан полностью

Тук е необходимо да се поясни, че от съображения за уют и дискретност (в рекламата се казваше: „Ще се почувствате в атмосферата на доброто старо английско имение“) персоните, пътуващи с първа класа трябваше да се хранят не в голямата обедна зала заедно с шестстотинте носители на демократичните сребърни китове, а бяха разпределени из комфортни „салони“, всеки от които със собствено наименование и с вид на аристократична гостна: кристални свещници, байцван дъб и махагон, тапицирани с кадифе столове, блестящи сребърни прибори, напудрени сервитьори и сръчни стюарди. Комисар Гош хареса за целите си салона „Уиндзор“, разположен на горната палуба в носовата част на кораба: три от стените представляваха само прозорци, превъзходен кръгозор, дори в мрачен ден можеше да не се палят лампи. Кадифето тук беше златисто кафяво на цвят, а по ленените салфетки се мъдреше гербът на Уиндзорската династия.

Около овалната маса със завинтени за пода крака (за случай на силно вълнение) бяха наредени десет стола с високи релефни облегалки, украсени с разни готически финтифлюшки. Комисарят хареса идеята всички да сядат на една маса и нареди на стюарда да постави табелките с имената не както дойде, а със стратегически замисъл: четиримата без емблеми подреди срещу себе си, тъй че всеки миг да са му под око, пиленцата. Провали се обаче планът на Гош да разположи начело на масата самия капитан. Мистър Джосайя Клиф не пожела „да участва в тоя цирк“, както го нарече, и се установи в салон „Йорк“, където се хранеха новият вицекрал на Индия и двама генерали от индийската армия. „Йорк“ се намираше в престижната част откъм кърмата, максимално далече от прокажения „Уиндзор“, където се възцари първият помощник-капитан Шарл Рение. Комисарят не го одобри от самото начало: лицето му мургаво, брулено от ветрове, а приказките му едни лигави, черната коса лъщи от брилянтин, засукал си мустачките като две запетайки. Не моряк, а палячо.

През дванайсетте дни след отплаването комисарят успя да опознае съседите си по салон, научи се на светски маниери (тоест спря да пуши по време на вечеря и да си топи соса с корички), усвои повече или по-малко сложната география на плаващия град, посвикна с клатушкането — но изобщо не се доближи до целта.

Ситуацията беше следната.

Отначало той водеше за пръв по степен на подозрителност сър Реджиналд Милфорд-Стоукс. Мършав, рижав, с рунтави бакенбарди. Изглежда на около двайсет и осем-трийсет години. Държи се странно: ту впери зелените си зъркели някъде в далечината и не реагира на въпроси, ту изведнъж живне и тръгне ни в клин, ни в ръкав да дрънка за остров Таити, за коралови рифове, за изумрудени лагуни и за колиби с покриви от палмови листа. Явен психопат. Откъде-накъде баронет, потомък на богат род, ще се вдигне накрай света за някаква си Океания? Какво ще търси там? Дяволският му аристократ на два пъти напълно игнорира въпроса за липсващия кит. Погледът му минаваше през комисаря, а ако се спреше на него, все едно че виждаше някаква муха. Мръсен сноб. Още в Хавър (четири часа престой) Гош прескочи до телеграфа и пусна едно запитване до Скотланд Ярд: като какъв е тоя Милфорд-Стоукс, дали не е регистриран да буйства, дали не е изучавал медицина в свободното си време. Отговорът пристигна току преди да отплават. Оказа се, че нямало нищо интересно, пък и странното му поведение се изясни. Но златен кит все пак не носи, следователно мястото на рижавия засега все още е в списъка на клиентите.

Вторият бе господин Гинтаро Аоно, „японски дворянин“ (така пишеше в списъка на пътниците). Обикновен азиатец: дребничък, жилав, възрастта не му личи, проскубани мустачки, будни дръпнати очички. На масата си мълчи. На въпроса с какво се занимава, измърмори смутено: „офицер от императорската армия“. Въпросът за значката го смути още повече, жегна комисаря с поглед, пълен с омраза, извини се и изчезна на бегом. Даже не си дояде супата. Подозрително, нали? И още как! А иначе си е пълен дивак. В салона си вее с ярко хартиено ветрило като педерастите от шантавите вертепи оттатък улица „Риволи“. Разхожда се по палубата само по налъми, с памучен халат и без панталон. Гюстав Гош, естествено, е за свободата, равенството и братството, ама все пак такива макаци не бива да ги пускат в първа класа.

Опряхме до жените.

Перейти на страницу:

Все книги серии Приключенията на Ераст Фандорин

Левиатан
Левиатан

През 1878 година луксозният презокеански параход "Левиатан" потегля на своето първо пътешествие от Париж до Калкута. Сред изисканото общество на пасажерите от първа класа е и руският дипломат Ераст Фандорин. На "Левиатан" пътува комисарят от парижката полиция Гюстав Гош. Гош, който се представя за безобиден рентиер, е по следите на жесток убиец, извършител на "престъплението на века", разтърсило парижката общественост. Наскоро, в тихо столично предградие, е бил убит известният колекционер лорд Литълби заедно със седем души от прислугата и две деца. От Колекцията на лорда е изчезнала златната статуетка на индийския бог Шива. Но дали действително кражбата е повод за такова безогледно избиване на хора? И как убиецът е съумял да се справи с десетте си жертви? Единствената улика е малка златна значка с формата на кит, открита до трупа на лорда — такива значки са били подарени на всички пасажери от първа класа на "Левиатан", както и на членовете на екипажа.Комисар Гош наблюдава внимателно тези пътници от първа класа, които по една или друга причина очевидно не притежават златни значки. Капитанът успява да организира нещата така, че заподозрените да се хранят в един салон — за да улесни работата на комисаря. Скоро става ясно, че всеки от тях има какво да крие — но дали тайните им имат връзка с "престъплението на века"? Какво свързва убийството на лорд Литълби и прислугата му с баснословните съкровища на раджата на Багдазар, наречен "Изумрудения раджа"? На прав път ли е комисарят Гош, или прекалената му самоувереност ще доведе до още убийства на борда на "Левиатан"?До решението на тази блестяща криминална загадка може да достигне единствено Ераст Фандорин.

Борис Акунин

Исторический детектив

Похожие книги

Музыка сфер
Музыка сфер

Лондон, 1795 год.Таинственный убийца снова и снова выходит на охоту в темные переулки, где торгуют собой «падшие женщины» столицы.Снова и снова находят на улицах тела рыжеволосых девушек… но кому есть, в сущности, дело до этих «погибших созданий»?Но почему одной из жертв загадочного «охотника» оказалась не жалкая уличная девчонка, а роскошная актриса-куртизанка, дочь знатного эмигранта из революционной Франции?Почему в кулачке другой зажаты французские золотые монеты?Возможно, речь идет вовсе не об опасном безумце, а о хладнокровном, умном преступнике, играющем в тонкую политическую игру?К расследованию подключаются секретные службы Империи. Поиски убийцы поручают Джонатану Эбси — одному из лучших агентов контрразведки…

Элизабет Редферн

Детективы / Исторический детектив / Исторические детективы
Агент его Величества
Агент его Величества

1863 год: в Европе военная тревога. Западные державы требуют от России прекратить боевые действия против польских повстанцев, угрожая начать интервенцию. Император Александр II решает передислоцировать российские эскадры в североамериканские порты, дабы оттуда бить по коммуникациям англичан и французов. Но США тоже объяты войной: Юг сражается против Севера. Американские политики погрязли в интригах и коррупции, и российские моряки для них – лишь разменная монета в собственных расчётах.Разобраться в этом хитросплетении высоких интересов и тёмных дел предстоит чиновнику по особым поручениям при Министерстве иностранных дел Семёну Родионовичу Костенко. Впереди его ждёт борьба с недругами России, политическими проходимцами и мошенниками из собственного ведомства. Чья возьмёт? Об этом и многом другом повествует роман «Агент его Величества».

Вадим Вадимович Волобуев , Вадим Волобуев

Детективы / Исторический детектив / Исторические детективы
Чернее ночи
Чернее ночи

От автораКнига эта была для меня самой «тяжелой» из всего того, что мною написано до сих пор. Но сначала несколько строк о том, как у меня родился замысел написать ее.В 1978 году я приехал в Бейрут, куда был направлен на работу газетой «Известия» в качестве регионального собкора по Ближнему Востоку. В Ливане шла гражданская война, и уличные бои часто превращали жителей города в своеобразных пленников — неделями порой нельзя было выйти из дома.За короткое время убедившись, что библиотеки нашего посольства для утоления моего «книжного голода» явно недостаточно, я стал задумываться: а где бы мне достать почитать что- нибудь интересное? И в результате обнаружил, что в Бейруте доживает свои дни некогда богатая библиотека, созданная в 30-е годы русской послереволюционной эмиграцией.Вот в этой библиотеке я и вышел на события, о которых рассказываю в этой книге, о трагических событиях революционного движения конца прошлого — начала нынешнего века, на судьбу провокатора Евно Фишелевича Азефа, одного из создателей партии эсеров и руководителя ее террористической боевой организации (БО).Так у меня и возник замысел рассказать об Азефе по-своему, обобщив все, что мне довелось о нем узнать. И я засел за работу. Фактурной основой ее я решил избрать книги русского писателя-эмигранта Бориса Ивановича Николаевского, много сил отдавшего собиранию материалов об Азефе и описанию кровавого пути этого «антигероя». Желание сделать рассказ о нем полнее привело меня к работе с архивными материалами. В этом мне большую помощь оказали сотрудники Центрального государственного архива Октябрьской революции (ЦГАОР СССР), за что я им очень благодарен.Соединение, склейки, пересказ и монтаж плодов работы первых исследователей «азефовщины», архивных документов и современного детективно-политического сюжета привели меня к мысли определить жанр того, что у меня получилось, как «криминально-исторический коллаж».Я понимаю, что всей глубины темы мне исчерпать не удалось и специалисты обнаружат в моей работе много спорного. Зато я надеюсь привлечь внимание читателя к драматическим событиям нашей истории начала XX века, возможности изучать которые мы не имели столько десятилетий.Бейрут — Москва. 1980—1990 гг.

Евгений Анатольевич Коршунов

Исторический детектив